Читать «Правни церемонии» онлайн

Айзък Азимов, Фредерик Пол

Правни церемонии

I

Звездите вече бяха изгрели, макар че слънцето току-що бе потънало зад хоризонта и на запад небето зад Сиера Невада приличаше на пронизано с кървави жилки злато.

— Хей! — провикна се Ръсел Харли. — Върни се!

Но разнебитеният мотор на стария „Форд“ вдигаше твърде силен шум — шофьорът не го чу. Харли изруга, загледан в клатушкането на старата кола по пясъчните коловози върху полуспадналите й гуми. Задните светлини му казваха „не“ с червеното си сияние. „Не“, няма да можеш да се махнеш още тази вечер, „не“, ще се наложи да останеш тук и да се бориш докрай.

Той изсумтя и заизкачва стълбите към верандата на старата дървена къща. Личеше си, че е направена добре. Въпреки че стъпалата бяха на едно столетие, нито изскърцаха под него, нито имаха някакви пукнатини.

Харли вдигна пуснатите при внезапно връхлетялото го ново решение чанти — изтъркани и от изкуствена кожа — и ги домъкна в къщата. Там ги тръсна върху потъналия в прах диван и се огледа.

Горещината беше убийствена и стаята се бе просмукала с миризмата на пустинята отвън. Харли кихна.

— Вода — каза си той на глас. — Ето от какво имам нужда.

Преброди всички помещения в сутерена, преди да закове на място и да се плесне по челото. Какъв ти водопровод — естествено, че няма да има никакъв водопровод в тази дупка на дванайсет километра сред пустинята! Най-многото, на което можеше да се надява, беше кладенец…

Ако имаше и толкова.

Стъмваше се. Електрическо осветление също нямаше, разбира се. Харли ядосано се запъти пипнешком през тъмните стаи към задната част на къщата. Мрежестата врата издаде металически писък, щом я отвори. До нея беше окачена кофа. Той я взе и я обърна, за да изтръска песъчинките. Огледа „задния двор“ — около трийсет хиляди видими акра вълнист пясък, скали, туфи пелин и огненоразцъфнали кактуси. Нито следа от кладенец.

„Старият глупак все трябва да е вземал вода отнякъде“ — помисли си сърдито Харли. Той слезе с решителна крачка по задната стълба и се залута из пустинята. Звездите над главата му блестяха ослепително, милиарди от тях, но слънцето вече бе залязло и едва се виждаше нещо. Тишината беше непоносима. Само ветрецът нежно шушнеше над пясъците и обувките му проскърцваха.

Изведнъж сред най-близкия гъсталак от пелин му се мярна отразена звездна светлина и Харли се запъти натам. Върху опрените ръбове на две огромни морени се бе задържала локва вода. Той я изгледа с подозрение, но сви рамене. Вода. Все беше по-добре от нищо. Топна кофата в малкото басейнче. Незапознат с техниката, я прокара по дъното, като загреба и кило пясък. Вдигна я преливаща към устните си, но изплю първата глътка и гневно изруга.

Тогава вкара в действие и главата си. Остави кофата на земята, изчака малко да се утаят песъчинките, загреба вода в шепи, вдигна я към устните си…

Кап. Сссс. Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Какво става, по дяволите? — изправи се Харли и удивено се озърна. Сякаш някъде върху нагорещен до червено котлон падаха капки вода и избухваха в съскаща пара. Нямаше нищо, само пясъкът, пелинът и локвата възтопла, противна вода.