Читать «Самите богове» онлайн - страница 148

14

— Доволен съм — поде бавно Денисън, — че денят свърши. — Той протегна дясната си ръка и се загледа в нея, скрита в предпазните тъкани. — Лунното Слънце е нещо, с което не мога и не искам да свикна. В сравнение с него дори скафандърът ми се вижда естествен.

— Какво му е на Слънцето? — попита Селена.

— Не ми разправяй, че ти харесва, Селена!

— Не, естествено, че не. Мразя го. Но аз никога не го виждам. Ти си… Свикнал си със Слънцето.

— Не и такова, каквото е тук, на Луната. Тук свети върху черното небе. С блясъка си закрива звездите, вместо да ги избледнява. То е горещо, сурово и опасно. Враг е и докато е на небето, без да искам, изпитвам чувството, че никой от опитите ни да намалим напрегнатостта на полето няма да успее.

— Това е суеверие, Бен — укори го Селена с лека нотка на раздразнение. — Слънцето няма нищо общо с опитите. При това се намирахме в сянката на кратера и беше също като през нощта. Със звездите му и всичко друго.

— Не съвсем — възрази Денисън. — Всеки път, когато поглеждахме на север, Селена, виждахме да блести ивицата слънчева светлина. Не исках да гледам на север и въпреки това тази посока привличаше погледа ми. Всеки път, когато поглеждах натам, усещах как твърдите ултравиолетови лъчи се удрят в прозрачната част на шлема ми.

— Чисто въображение. Първо, в отразената светлина няма почти никаква ултравиолетова съставка; второ, скафандърът те предпазва от всякакви лъчи.

— Не и от горещината. Не достатъчно поне.

— Но сега е нощ.

— Да — установи със задоволство Денисън — и това ми харесва. — Той се огледа все така зачуден.

Земята беше на небето, разбира се, на обичайното си място; тлъст полумесец, издут вече на югозапад. Съзвездието Орион висеше над нея — ловец, станал от блестящото, извито кресло на Земята. Хоризонтът проблясваше в бледата светлина на Земята-полумесец.

— Красиво е — каза той, а после попита: — Селена, пионизаторът показва ли нещо?

Селена, която гледаше мълчаливо небето, пристъпи към лабиринта от уреди. Бяха подредени в сянката на кратера през последните три смени на деня и нощта.

— Още не — отвърна тя. — Но това е добра новина. Напрегнатостта на полето се задържа съвсем малко над петдесет.

— Не е достатъчно ниско — възрази Денисън.

— Може още да се понижи — увери го Селена. — Сигурна съм, че всички параметри са подходящи.

— И магнитното поле ли?

— За магнитното поле не съм уверена.

— Ако го усилим, цялата система ще загуби стабилност.

— Няма. Зная, че няма.

— Селена, доверявам се на интуицията ти срещу всичко друго само не и срещу фактите. Тя наистина губи стабилност. Опитахме.

— Зная, Бен. Но не точно с тази геометрия. Изключително дълго време се задържа на петдесет и две. Ако започнем да го задържаме на тази стойност за часове вместо минути, ще можем да усилим магнитното поле десет пъти за минути, вместо за секунди… Нека да опитаме.

— Още не — настоя Денисън.

Селена се поколеба, после отстъпи назад и се обърна.

— Все още ли не ти липсва Земята, Бен? — попита го тя.

— Не. Доста странно, но не чувствувам отсъствието й. Мислех, че неизбежно ще ми липсват синьото небе, зелената земя, течащата вода — всички комбинации от съществителни и прилагателни, присъщи на Земята. Но не тъгувам по никоя от тях. Дори не ги сънувам.