Читать «Двестагодишният човек» онлайн - страница 26

— Накъде избивате, Ендрю? — заинтересува се Ли Синг.

— Отстраних този проблем. Преди няколко десетилетия позитронният ми мозък бе съединен с органични нерви. Сега с една последна операция връзките бяха подредени по такъв начин, че бавно — много бавно — потенциалната енергия на позитронните ми клетки изтича.

За миг набръчканото лице на Ли Синг не промени изражението си. След това тя стисна устни.

— Нима сте уредили собствената си смърт, Ендрю? Това е невъзможно. Нарушава Третия закон.

— Не — обясни Ендрю. — Направих избор между смъртта на тялото ми и смъртта на стремежите и желанията ми. Да оставя тялото ми да живее за сметка на по-страшната смърт — това би нарушило Третия закон.

Ли Синг го хвана за ръката, сякаш се готвеше да го разтърси. Но не го направи.

— Ендрю, няма да има полза. Върнете се към старото положение.

— Не е възможно. Бяха направени твърде много увреждания. Остава ми да живея около една година — малко повече или малко по-малко. Ще доживея двестагодишнината от построяването ми. Проявих достатъчна слабост, за да го уредя.

— Нима си заслужава? Ендрю, вие сте глупак.

— Ако с това спечеля принадлежност към човечеството, ще си струва. Ако не — ще доведе до края на борбата и пак ще си заслужава.

И тогава Ли Синг направи нещо, с което и сама себе си изненада. Започна тихичко да плаче.

22

Беше странно как тази последна постъпка допадна на въображението на хората. Всичко, което Ендрю бе сторил дотогава, не успя да промени решението им. Но накрая той бе приел дори смъртта, за да се превърне в човек, и жертвата бе твърде голяма, за да се отхвърли.

Напълно съзнателно бе определено окончателната церемония да се състои в деня на двестагодишнината. Световният президент трябваше да подпише акта и да му даде законна сила, а церемонията щеше да се предава по световната телевизионна мрежа и да се излъчи за Лунната държава и дори за Марсианската колония.

Ендрю беше в стол за инвалиди. Все още можеше да ходи, но му беше трудно.

Докато цялото човечество го наблюдаваше, световният президент заяви:

— Преди петдесет години вас ви обявиха за сто и петдесет годишния робот, Ендрю. — След кратка пауза и с по-тържествен тон той продължи. — Днес ние ви обявяваме за двестагодишния човек, мистър Мартин.

А Ендрю усмихнат протегна ръка, за да разтърси ръката на президента.

23

Както си лежеше в леглото, мислите на Ендрю бавно чезнеха.

Той отчаяно се мъчеше да ги задържи. Човек! Той беше човек! Искаше това да бъде последната му мисъл. Искаше да се разпадне… да умре с нея.

Отвори още веднъж очи и за последен път разпозна Ли Синг, която бдеше тържествено край него. Имаше и други, но те бяха само сенки, неразличими сенки. Сред общата сивота изпъкваше единствено Ли Синг. Бавно, сантиметър по сантиметър, той й подаде ръка и едва усети как тя я пое.