Читать «Пирати от астероидите» онлайн - страница 11

3. СЛОВЕСЕН ДУЕЛ

— Е, вече се срещнахте с мен — каза Антън без да промени изражението на лицето си.

— Но не и на четири очи, капитане — отбеляза предпазливо Лъки.

Антън бързо се огледа. Дузина, негови хора със свалени в различен стадий скафандри се тълпяха в помещението, наблюдавайки и слушайки със зяпнали уста. Той почервеня леко и нареди с повишен тон:

— Отивайте да си гледате работата. Боклуци такива, искам пълен доклад за този кораб. И дръжте оръжието си готово за стрелба. На борда може да има и други хора. А ако някой бъде изненадан като Динго, ще бъде изхвърлен оттатък въздушния шлюз.

Започна бавно тътрене към изхода.

— Бързо! Бързо! — извика внезапно Антън. Направи ловко движение и в ръката му се появи бластер. — Ще броя до три и ще стрелям. Едно… две…

Всички мигновено изчезнаха.

Антън се обърна отново към Лъки. Очите му пробляскваха и дишаше ускорено през тънките си бели ноздри.

— Дисциплината е голяма работа — изсумтя той, — От мен трябва да се страхуват повече, отколкото от Земната флота. Тогава корабът е един ум и една ръка. Моите ум и ръка.

Да, помисли Лъки, един ум и една ръка, но чии? Твоите ли?

Усмивката на Антън се беше върнала — момчешка, приятелска и открита.

— Кажи ми сега какво искаш.

Лъки се усмихна в отговор на неговата усмивка и посочи с пръст бластера му, все още изваден и готов за стрелба.

— Имате ли намерение да стреляте? Ако е така, давайте.

— Господи! — възкликна потресен Антън. — Ти си хладнокръвен. Стрелям, когато аз искам. Как се казваш?

Бластерът му не се помръдна.

— Уилямс, капитане.

— Ти си висок и строен, Уилямс. Изглеждаш силен. И все пак аз стоя тук и само при едно натискане на спусъка ти ще умреш. Мисля, че това е много поучително. Двама души и един бластер е цялата тайна на силата. Мислил ли си понякога за силата, Уилямс?

— Понякога.

— Това е единственият смисъл на живота, не мислиш ли?

— Може би.

— Виждам, че силно желаеш да направиш бизнес. Нека започнем. Защо си тук?

— Чух за пиратите.

— Ние сме хората от астероидите, Уилямс. Нямаме друго име.

— Това ме задоволява. Аз дойдох, за да се присъединя към хората от астероидите.

— Ти ни ласкаеш, но пръстът ми е още на спусъка. Защо искаш да се присъединиш към нас?

— Животът на Земята е затворен, капитане. Човек като мен би могъл да се установи на нея и да стане експерт-счетоводител или инженер. Бих могъл дори да ръководя фабрика или да седя зад бюрото и да гласувам на събранията на акционерите. Това няма значение. Каквато и да е работата ми там, тя ще е рутинна. Ще знам как ще протече живота ми отначало докрай. Няма да има нито приключения, нито несигурност.

— Ти си философ, Уилямс. Продължавай.

— Има колонии, но мен не ме привлича животът на земеделски работник на Марс или на превозвач на цистерни за Венера. Привлича ме животът на астероидите. Вие водите суров и пълен с опасности живот. Човек може да стане силен като вас. Както казвате, силата придава смисъл на живота.

— Значи ти си пътник без билет на празен кораб, така ли?

— Не знаех, че е празен. Трябваше да пътувам за някъде. Легалното пътуване в космоса е скъпо, а паспорти за астероидите не се раздаваха тези дни. Знаех, че този кораб е част от експедицията за съставяне на карта на астероидите. Така че чаках последния момент преди той да бъде изстрелян. Точно в този момент всички щяха да са заети с подготовката за пуска, а все, един от въздушните шлюзове щеше да бъде отворен. Един приятел отвлече вниманието на часовоя. Въобразявах си, че ще спрем на Серес. Той непременно трябваше да е главната база за която и да е експедиция към астероидите. Струваше ми се, че щом веднъж попадна там, ще мога без неприятности да се измъкна. Екипажът щеше да бъде от астрономи и математици. Отнемех ли им очилата, щяха да бъдат като слепи. А насочех ли бластер към тях, биха умряли от страх. Веднъж попаднал на Серес, щях по някакъв начин да се свържа с пи… хората от астероидите. Просто.