Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 77

Гендибал го видя. Беше фермер до мозъка на костите си. Представляваше почти карикатура на онова, което би трябвало да е един транторианец — висок и широкоплещест, с кафеникава кожа, облечен в груби дрехи, с голи ръце, тъмнокос, тъмноок, крачещ тромаво и широко. Гендибал имаше усещането, че направо може да помирише обора около него. (Не го презирай чак толкова, помисли си той. Когато е било нужно за плановете му, Прийм Палвър не е имал нищо против да играе тази роля. Ама и той е бил един фермер — нисък, пълен и отпуснат. Умът му, а не тялото, беше измамил Аркади.)

Сега фермерът приближаваше, почти трополейки по пътя, и открито го зяпаше — нещо, което накара Гендибал да се намръщи. Досега никой демянин или демянка не го бяха гледали така. Даже децата побягваха и после се озъртаха от разстояние.

Гендибал не забави ход. Имаше достатъчно място да мине покрай оня без дума или поглед и така щеше да е най-добре. Беше решил да стои настрана от ума му.

Отклони се встрани, но това не се хареса на другия. Той спря, разкрачил широко нозе, разпери големите си ръце, сякаш да му препречи пътя, и каза:

— Хо! Ти бъдеш ойчен?

Колкото и да се стараеше да е безразличен, Гендибал почувства войнствеността, която прииждаше като вълна от приближаващия ум. Той също спря. Щеше да е невъзможно да се опита да отмине, без да поговори, а това само по себе си представляваше измерителна задача. За човек, привикнал към бързата и фина размяна на звуци, изражения, мисли и ментална енергия, комбинацията от които съставляваше общуването между хората от Втората фондация, беше уморително да се ограничава единствено с комбинирането на думи. Все едно да буташ голям камък с ръце и рамене, когато наблизо се търкаля железен лост.

Тихо и с грижливо изчистен от емоции глас Гендибал каза:

— Аз съм учен. Да.

— Хо! Ти съм ойчен. Сега чуждоземски ли говорим? И не виждам ли дали ти бъдеш или съм ойчен? — фермерът приведе глава в подигравателен поклон. — Какъвто бъдеш малък и сбръчкан, и бледен, и вириноско.

— Какво искаш от мен, демянино? — попита Гендибал, без да помръдне.

— Аз бъдеш титулован Рафирант. А Карол бъдеш мойто предишно име. — Акцентът му стана забележимо по-демски, и „р“-тата се затъркаляха гърлено.

Гендибал рече:

— Какво искаш от мен, Карол Рафирант?

— А как бъдеш ти титулован, ойчен?

— Има ли значение? Можеш да продължиш да ми казваш „учен“.

— Ако аз питам, има значение аз да ми отговориш, малък вириноско ойчен.

— Добре, аз се титуловам Стор Гендибал и сега ще ида да си върша моята работа.

— Каква бъдеш твойта работа?

Гендибал усети, че космите на врата му настръхнаха. Наблизо имаше и други умове. Излишно бе да се обръща, за да разбере, че зад него са застанали още трима. Отдалеко се задаваха и други. Здравата миришеше на фермери.

— Моята работа, Карол Рафирант, определено не е твоя работа.

— Така казваш ти? — Рафирант извиси глас. — Приятели, той казва неговата работа не бъдеш наша работа.

Отзад се разнесе смях и се чу глас:

— Той бъдеш прав, щото неговата работа бъдеш клепане в книги и чесане на ’мпютри, а това не става за истински мъже.