Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 207

— Какво?

— Движи се по-бързо и по-равномерно, отколкото смятах… Аха!

— Какво?

— Има някаква тяга. Доколкото мога да преценя, не е ракетен двигател, но и явно не се набира на ръце. Все пак не е задължително да е човек.

Изглеждаше, че чакат невероятно дълго време въпреки бързото придвижване на фигурата по въжето, но най-накрая се чу шум от удар.

— Каквото и да е, след малко ще влезе тук — каза Тривайз. — Изпитвам желание да се счепкам с него веднага щом се появи. — Той сви ръката си в юмрук.

— Мисля, че ще е по-добре да се поуспокоиш — рече Пелорат. — Може и да е по-силно от нас. Може да умее да контролира умовете ни. Сигурно на кораба има и други като него. По-хубаво е да поизчакаме, докато научим повече за съществото, с което ще се сблъскаме.

— Ти от минута на минута ставаш все по-разумен, Янов — отбеляза Тривайз, — а аз — обратно…

Чуха как въздушният шлюз се задвижи и най-после фигурата се появи в кораба.

— Горе-долу нормален размер — промърмори Пелорат. — Скафандърът може да стане и на човек.

— Никога не съм виждал или чувал за подобна конструкция, но ми се струва, че не излиза извън рамките на човешката изработка. Нищо особено не ми говори.

Фигурата в скафандъра се изправи пред тях и един преден крайник се вдигна към заобления шлем, който — ако беше направен от стъкло — явно бе прозрачен само в една посока. Вътре не се виждаше нищо.

С бързо движение крайникът докосна нещо, което Тривайз не успя ясно да различи. Шлемът моментално се отдели от останалата част на скафандъра и се повдигна.

Това, което се показа, бе лицето на млада и безспорно хубава жена.

71

Безизразното лице на Пелорат стори всичко възможно, за да придобие втрещен вид. Той колебливо попита:

— Ти човек ли си?

Веждите на жената подскочиха нагоре и устните й се нацупиха. От мимиката й не можеше да се разбере дали се е сблъскала с непознат език и не го разбира, или е разбрала и се учудва на въпроса.

Ръката й бързо посегна към лявата страна на скафандъра, който се отвори изцяло, сякаш бе на панти. Тя пристъпи напред и скафандърът за миг остана изправен без съдържанието си. Сетне с мека, почти човешка въздишка се свлече надолу.

Сега, след като вече бе излязла от космонавтския костюм, тя изглеждаше още по-млада. Дрехите й бяха свободни и полупрозрачни и през тях като сенки се провиждаха оскъдни форми. Подобието на рокля стигаше до коленете й.

Имаше малки гърди и тънък кръст, а хълбоците й бяха закръглени и издути. Бедрата, които едва-едва прозираха, бяха широки, но по-надолу краката й се стесняваха до грациозни прасци. Косата й бе тъмна и дълга до раменете, очите — кафяви и големи, а устните — плътни и леко асиметрични.

Тя сведе глава, сякаш за да огледа самата себе си, и после с един замах реши въпроса дали разбира езика или не, изричайки:

— Нима не изглеждам като човек?

Говореше на стандартен галактически с едва доловимо колебание, сякаш леко се напрягаше, за да произнася думите напълно правилно.

Пелорат кимна и с бегла усмивка отвърна:

— Не мога да го отрека. Съвсем като човек. Очарователно и по човешки.