Читать «Фондация и Империя» онлайн - страница 99

За три Века Фондацията бе прераснала от частен проект на малка група учени в търговска империя, разпростряла пипалата си далеч навътре в Галактиката, ала само за половин година тя се бе сгромолясала от висотата си до положението на една от многото завоювани провинции.

Капитан Хан Притчър отказваше да възприеме това.

Мрачната нощ над града и превзетият от натрапниците дворец бяха символи на това падение, но Притчър, който чакаше пред външната врата на двореца с малка атомна бомба под езика си, отказваше да го разбере.

Силуетът му се смали — капитанът бе навел глава. Прошепна съвсем тихо:

— Алармената система си е, както винаги е била, капитане. Продължавай, тя няма да засече нищо!

Той предпазливо прекрачи под ниската арка и по-надолу през това, което някога беше градината на Индбър.

Преди четири месеца Криптата на времето се бе отворила. Той пазеше спомена за това събитие, цял и невредим, макар и да го бе заключил в себе си, но отделни моменти изплуваха в паметта му — нежелани, предимно през нощта…

Старият Селдън, който изричаше благосклонните си думи — толкова неверни! — и пълната бъркотия… Индбър, с кметския си неподходящо светъл костюм и с безчувственото си лице… Ужасените тълпи, които бързо се трупаха в очакване на неизбежната дума „капитулация“… Младият мъж, Торън, изчезващ през страничната врата с шута на Мулето, метнат върху рамото му…

И той самият, успял да се измъкне някак си от всичко това, озовал се пред своя, отказващ да работи, автомобил…

Проправяше си път през тълпата без водачи, която напускаше града, без да знае накъде отива…

Сляпо вървеше към различните „миши дупки“, където бяха или където някога са били щабовете на „подземните“ демократи, провалени и разбити за осемдесет години…

А „мишите дупки“ бяха празни…

На следващия ден чуждите черни кораби бяха видими в небето, потъващи кротко зад отрупаните сгради на близкия град. Капитан Хан Притчър чувстваше как го заливат отчаяние и безпомощност.

И той започна пътуването си…

За тридесет дни бе изминал около двеста мили пеша. Смени дрехите си с тези на един работник от хидропонните фабрики, чието тяло откри встрани от пътя, пусна си разкошна червеникавокафява брада… И успя да намери това, което беше останало от „подземните“.

Градът се наричаше Нютон. Жилищният квартал, някога елегантен, сега бе натопен в мизерия и мръсотия, с къщи, които наподобяваха безлични редници в строя. Видя един мъж с малки очи и масивни кости, който непоклатимо облягаше якото си тяло край една полуотворена врата. Възлести юмруци издуваха джобовете му.

— Идвам от Миран! — промърмори Притчър.

Мъжът мрачно отвърна с паролата:

— Миран е подранил тази година.

— Не повече от миналата! — бе отговорът на капитана.

Мъжът не се отстрани и го запита:

— Кой си ти?

— Ти не си ли Лисугера?

— Винаги ли отговаряш с въпроси?

Капитанът дълбоко си пое дъх и мрачно съобщи:

— Аз съм Хан Притчър, капитан от флотата и член на демократичната „подземна“ партия. Сега ще ме пуснеш ли да вляза?