Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 69

Ако се взираше в друга посока, имаше шанс светлината да се процежда вляво или вдясно, само че никаква светлина не се процеждаше. Ако бе вървял по грешна извивка, нямаше вече начин да успее да се върне до горичката и да открие „своята“ падина.

Единственият му шанс бе да предположи, че гледа във вярната посока и че метеорологичната станция е разположена повече или по-малко право пред него, само че метеоролозите са си отишли и са го изоставили.

Тогава давай напред! Възможността да успее явно бе малка, но за сметка на това — единствена.

Пресметна, че му бе отнело половин час да се отдалечи от метеорологичната станция до върха на купола, като част от пътя бе изминал заедно с Клауция по-скоро шляейки се, отколкото в бърз ход. Сега във всяващата уплах тъмнина се движеше малко по-бързо от темпото за обикновена разходка.

Продължаваше да крачи напред. Добре щеше да е да знае времето и, разбира се, носеше часовник, но в този мрак…

Селдън спря. Имаше транторски часовник, който показваше стандартното галактическо време (както всички такива уреди), а освен това и местното транторско. Обикновено часовниците се виждаха на тъмно, тъй като фосфоресцираха, за да може човек да си послужи с тях в спокойната тъмнина на някоя затоплена спалня например. Един хеликонски часовник положително би светил; защо да не свети и транторският?

Втренчи се в китката си с мрачно предчувствие и докосна контакта, който трябваше да подаде енергия за осветяване. Часовникът замъждука и откри няколко цифри — 18:47. Значи трябваше вече да е нощ, тъй като сега бе зимният сезон. Колко ли е минало от зимното слънцестоене? Какъв ли е наклонът на транторската ос? Колко дълга е годината? Колко далеч от екватора се намира в този момент? Нямаше никакъв начин да си отговори на който и да е от тези въпроси, но важното беше, че вижда искрица светлина.

Не беше сляп! Мъждукащата светлинка на часовника някак си всели отново надежда в него.

Настроението му се повиши. Щеше да продължи в посоката, в която бе тръгнал. Да върви половин час. Ако не забележеше нищо по пътя си, щеше да върви още пет минути — не повече — точно пет минути. Ако все още не е забелязал нищо, ще спре и ще помисли. Това обаче ще стане след тридесет и пет минути. Дотогава ще се концентрира само върху вървенето и върху желанието си да се почувства позатоплен. (Енергично раздвижи пръстите на краката си. Все още ги усещаше.)

Помъкна се бавно напред и половин час мина. Поспря, после колебливо продължи още пет минути.

Сега трябваше да решава. Наоколо нямаше нищо. Можеше да е в средата на нищото, далеч от какъвто и да било отвор в купола. От друга страна, можеше и да е на три метра вляво или вдясно, а защо не и пред метеорологичната станция. Можеше да е на две ръце разстояние от входа към купола, който обаче сега едва ли ще е отворен.

И какво? Дали имаше някакъв смисъл да вика? Обгръщаше го пълна тишина. Ако сред растителността по куполите имаше птички, зверчета, насекоми, то те не се намираха тук в този сезон, по това време на нощта и точно на това място. Вятърът би ги смразил, както продължаваше да прониква в него самия.