Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 42

— Ще бъдеш с други хора, които познават този свят; всъщност те познават тъкмо тая част от него много по-добре от самия мен. А що се отнася до моя милост, наистина трябва да си вървя. Цял ден бях с теб и не бих искал да пренебрегвам глупаво собствения си живот. Аз също не трябва да привличам нечие височайше внимание върху себе си. Припомни си, че не съм в пълна безопасност…

Селдън се изчерви.

— Имаш право. Не мога да очаквам от теб неопределено дълго да се подлагаш на риск заради мен. Надявам се да не съм те вече провалил.

— Кой знае? — хладнокръвно заяви Чувек. — Живеем в опасно време. И помни, че ако някой може да го направи по-безопасно — ако не за нас самите, то поне за онези, които идват след нас — това си ти. Нека тази мисъл ти дава енергия, приятелю.

17

Сънят бягаше от очите му. Той се мяташе и въртеше в тъмното, без да престава да мисли. Никога не се бе чувствал толкова самотен и безпомощен, както след като Чувек кимна, стисна набързо ръката му и го остави. Сега се намираше в един чужд свят, в чужда част от него. Беше без единствения човек, когото би могъл да смята за приятел (и то след познанство, продължило по-малко от ден) и нямаше никаква представа къде отива или какво ще прави — нито утре, нито когато и да било в бъдеще.

Нищо от изброеното не благоприятстваше заспиването, така че по времето, когато той напълно отчаян реши, че тази нощ, а може би и никога вече няма да заспи спокойно, умората го надви.

Когато се събуди, бе все още тъмно — или, по-точно, не съвсем тъмно, тъй като от другата страна на стаята видя някаква ярка, примигваща червена светлинка, придружавана от остър непрестанен звън. Несъмнено именно това го бе събудило.

И докато се опитваше да си припомни къде се намира, за да извлече нещо разумно от ограничената информация, която сетивата му възприемаха, светлината и звънтенето секнаха и той чу решително почукване.

Можеше да се предполага, че се чукаше на вратата, само че въобще не се сещаше къде се намира тя. Можеше да се предполага и че има контакт, който би облял със светлина стаята, но не се досещаше и за мястото на контакта.

Седна в леглото и отчаяно заопипва стената отляво, извиквайки: „Един момент, моля.“

Най-сетне намери нужния контакт и стаята изведнъж грейна в мека светлина.

Измъкна се примигвайки от леглото, като все още търсеше вратата, откри я и се пресегна да отвори, но в последния момент си спомни, че трябва да бъде предпазлив и попита с остър, несклонен към шегички тон:

— Кой е?

Един нежен женски глас изрече:

— Името ми е Дорс Венабили и съм дошла, за да се срещна с доктор Селдън.

Още не бе казала това и самата притежателка на гласа се появи точно пред вратата, без изобщо тя да е била отваряна.

За миг Хари Селдън я зяпна втрещен, а сетне осъзна, че е облечен само с бельо, състоящо се от една-единствена част. Издаде приглушен възглас, втурна се към леглото и чак тогава проумя, че е видял холография. На изображението му липсваше остротата на реалността и бе очевидно, че жената не го вижда. Тя просто бе показала как изглежда, за да бъде идентифицирана.