Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 4

На всеки човек от по-късно време, който го познаваше единствено като легендарен полубог, би се видяло почти светотатство косите му да не са бели, лицето му да не е старо и набраздено, да няма кротка усмивка, излъчваща мъдрост, и да не е седнал в инвалидна количка. Дори и тогава обаче, в доста напреднала възраст, очите му си останаха приветливи. Което е право, право си е.

А сега, на тридесет и две години, те бяха особено приветливи, тъй като току-що бе изнесъл доклада си на Конференцията. Докладът бе предизвикал известен (макар и като че хладен) интерес, но все пак старият Оустъфит бе наклонил глава към Селдън и изрекъл:

— Изобретателно, млади човече. Много изобретателно.

Което, произнесено от Оустъфит, беше задоволително. Много задоволително.

После обаче нещата бяха получили ново, и то съвършено неочаквано развитие и Селдън не бе сигурен дали то би следвало да увеличи приветливостта и да усили задоволството му.

Беше впил поглед във високия, облечен в униформа млад мъж — емблемата с космическия кораб и слънцето стоеше елегантно от лявата страна на туниката му.

— Лейтенант Олбан Уелис — каза офицерът от императорската гвардия и прибра идентификационната си карта. — Сега, господине, ще дойдете ли с мен?

Той, разбира се, беше въоръжен. В коридора отвън имаше още двама гвардейци. Селдън знаеше, че независимо от безупречната му вежливост няма никакъв избор, но нямаше и никакви причини да не потърси повече информация.

— За да се видя с императора ли? — запита.

— За да бъдете отведен в Двореца, господине. Моите задължения се простират дотук.

— Но защо?

— Не ми казаха защо, господине. Имам само точни инструкции, че вие трябва да дойдете с мен — по един или друг начин.

— Излиза сякаш съм арестуван. Не съм направил нищо, за да го предизвикам.

— По-скоро можете да кажете, че излиза сякаш са ви дали почетен ескорт… ако не ме бавите повече.

Селдън не го бави повече. Стисна устни, за да пресече по-нататъшните си въпроси, кимна и тръгна. Дори и да отиваше на среща със самия император, за да получи неговата похвала, не намираше нищо радостно в този факт. Той беше за империята (тоест за това световете на човечеството да бъдат мирни и обединени), но не беше поклонник на императора.

Лейтенантът вървеше напред, другите двамина — отзад. Хари се усмихваше на срещнатите и се изхитряше да изглежда необезпокоен. Щом излязоха от хотела, качиха се на един официален автомобил. (Математикът неволно плъзна длан по тапицерията; никога не бе влизал в толкова натруфена кола.)

Намираха се в един от най-богатите райони на Трантор. Куполът над тях бе достатъчно висок и човек можеше да се закълне — дори човек като него, роден и израснал в провинциален свят — че са на открито. Наистина, не се виждаше нито слънце, нито сенки, ала въздухът бе лек и свеж.

Сетне всичко отмина, куполът се прихлупи над главите им, стените ги притиснаха отстрани и те се понесоха по една затворена алея, обозначена на равни интервали с космическия кораб и слънцето, което очевидно (така си помисли той) я резервираше само за официалните превозни средства.