Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 26

Стъписано отвори очи.

— Успяхме ли?

— Не сме умрели — сухо отвърна Чувек и отривисто потегли, а силният му хват принуди Селдън да го последва.

— Имам предвид, стигнахме ли до нужното ниво?

— Разбира се.

— А какво щеше да стане, ако ние се спускахме, пък някой друг се движеше нагоре?

— Има две отделни писти. По едната всички се спускат с еднаква скорост; по другата се издигат със същата. Шахтата се освобождава само когато няма никакви хора на по-малко от десет метра един от друг. Ако инсталацията работи както трябва, не съществува никакъв шанс за сблъскване.

— Аз нищо не усетих.

— Защо трябва да усещаш нещо? Нямаше никакво ускорение. След първата десета от секундата ти вече се движеше с постоянна скорост, напълно еднаква с тази на въздуха около теб.

— Изумително.

— Абсолютно си прав. Само че не е икономично. А и изглежда няма голям натиск да се увеличи ефикасността на процедурата и да се направи тъй, че да си струва парите. Отвсякъде чуваш един и същ рефрен: „Ние не можем да го направим. Това не може да се направи.“ И така е за всичко!" — Чувек ядно сви рамене и добави: Както и да е, ето ги такситата под наем. Да вървим!

10

На станцията Селдън се опита да не събужда подозрения и установи, че това съвсем не е лесно. Да изглежда преднамерено нехаен, да се озърта крадешком, да извръща лице от всички минаващи, да се вторачва прекалено съсредоточено в някое от возилата бяха все начини да привлече вниманието върху себе си. Подходящото държание бе просто да придобие невинен нормален вид.

Но какво означаваше нормален вид? Той се чувстваше неудобно в дрехите си. Липсваха джобове, така че нямаше къде да пъхне ръце. Двете торбички, които се люшкаха от двете страни на пояса му, го дразнеха, удряйки се в него винаги щом помръднеше, така че непрекъснато бе нащрек дали някой не го подбутва.

Опита да се заглежда по минаващите жени. Те нямаха по дрехите си торбички или поне нищо не им се люшкаше, но пък носеха различни предмети, прилични на малки кутии, като от време на време ги прикачваха на единия или другия си хълбок с някакво устройство, което не можеше да различи. Реши, че вероятно е нещо псевдомагнитно. Със съжаление забеляза, че дрехите им не разкриват кой знае колко и никоя не носи каквото и да било подобие на деколте, макар някои облекла, изглежда, бяха изработени така, че да подчертаят бедрата.

Междувременно Чувек, станал изведнъж много делови, бе представил нужните документи и се връщаше със свръхпроводяща керамична плочка, която щеше да задейства отреденото им такси.

— Влизай, приятелю — подкани го той, като посочи към едно малко двуместно возило.

— Наложи ли се да впишеш името си? — попита Селдън.

— Разбира се, че не. Тук ме знаят и не държат на формалностите.

— Какво ли мислят, че правиш?

— Не ме попитаха, а и аз не им дадох никаква информация. — Той пъхна плочката и Селдън долови слаба вибрация, тъй като таксито оживя.

— Отправяме се към D-7 — започна Чувек, колкото да каже нещо.

Селдън не знаеше какво е D-7, но предположи, че става дума за някакво трасе.