Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 186

— Не. Ще ида сам. Така ще съм в по-голяма безопасност.

— Тия няма смисъл да ги приказваш. Или се връщаме и двамата, или продължаваме напред. Не се разделяме при никакви обстоятелства.

Твърдото изражение в очите й, стиснатите устни и жестът, с който бе отпуснала длани върху дръжките в пояса си, някак убедиха Селдън, че спътничката му говори сериозно.

— Много добре — съгласи се той — но ако оцелееш и ако някога изобщо видя пак Чувек, моето условие, за да продължа да работя над психоисторията — колкото и да си ми симпатична — ще бъде твоето отстраняване. Разбра ли?

Дорс внезапно се усмихна.

— Забрави го. Не практикувай кавалерството си с мен. Нищо няма да ме отстрани. Ти вече трябва да си го разбрал?

68

Слязоха от експреса там, където мигащият надпис във въздуха гласеше „Билиботън“. Може би като знак за това, което биха могли да очакват, второто „и“ беше размазано — просто петънце от по-слаба светлина.

Минаха по лентите и излязоха на една улица. Беше ранен следобед и на пръв поглед Билиботън много приличаше на онази част на Дал, която бяха напуснали.

Въздухът обаче миришеше остро и тротоарът беше замърсен с отпадъци. Лесно можеше да се отгатне, че наоколо няма да откриеш механични метачи. И макар улицата да изглеждаше достатъчно обикновена, атмосферата беше някак неуютна, напрегната като прекалено силно навита пружина.

Може би се дължеше на хората. Пешеходците са колкото навсякъде другаде, помисли си Селдън, само дето не приличат на останалите. Обикновено, притиснати от ангажименти, те отправят взор навътре в себе си. А и в многолюдните тълпи по безкрайните оживени улици на Трантор хората могат да оцелеят психически само като не си обръщат внимание един на друг. Очите се плъзгат встрани. Мозъците са затворени. Цари някакво изкуствено уединение, сякаш всеки се е загърнал в създадена от самия него кадифена мъгла. Или пък витае ритуалната дружелюбност на вечерната разходка — в онези квартали, където изобщо се случват подобни неща…

Тук, в Билиботън, обаче нямаше нито дружелюбие, нито отдръпване в безразличието. Или поне не когато ставаше дума за чужденци. Всеки, който минаваше, независимо в коя посока се движеше, извръщаше глава и се зазяпваше в Селдън и Дорс. Всеки чифт очи сякаш бе привързан с невидими нишки към двамата непознати, следваше ги, и то определено със зла умисъл.

Дрехите на билиботънците обикновено бяха зацапани, а понякога и съдрани. По тях сякаш бе полепнала патина от зле отмита бедност и Селдън се усети неуютно заради издокараността на новите си одежди.

— Как мислиш — запита той — къде точно живее майка Рита?

— Нямам представа — отговори Дорс. — Ти ни домъкна тук, така че ти мисли. Аз смятам да се отдам изцяло на задачата да осигурявам защитата ни и ми се струва, че ще се наложи да правя именно това.

— Предполагах, че ще е достатъчно просто да попитам някой минувач, но сега някак си не съм готов да го сторя…

— Не те упреквам! Не мисля, че ще откриеш такъв, дето да рипне да ти помага.

— От друга страна, тук има и хлапета. — Той посочи към едно с кратък жест на ръката. Момчето, на вид около дванайсетгодишно — във всеки случай достатъчно младо, за да не притежава вездесъщите мустаци на възрастните мъже — бе спряло и вторачено ги гледаше.