Читать «Голгота» онлайн - страница 195

— Това вече е по вашата част, другарю Кочкорбаев — обади се директорът. — Тук вече вие сте специалистът. Напомняйте, агитирайте. Никой не ви пречи.

— И где агитираме, не се безпокойте — предизвикателно подхвърли парторгът. — Набелязали сме цял комплекс от мероприятия. Но по-важното е навреме да се пресекат частнособственическите стремежи, колкото и добре да са замаскирани. Ние няма да позволим да се подкопават основите на социализма.

Слушайки този доста ожесточен спор, Бостон Уркунчиев се обезкуражи, неволен страх сви гърлото му. Та той всъщност беше казал само, че иска най-сетне да работи така, както смята за най-добре, а не по чужди наставления.

— За никого няма да има отстъпки и изключения — продължи Кочкорбаев. — Социалистическите форми на производство са задължителни за всички. И като казвам това, имам предвид най-вече другаря Уркунчиев. Той непрекъснато се стреми да постигне някакви специални условия за себе си.

— Не само за себе си — прекъсна го Бостон. — Такива условия са нужни на всички, тогава и работата ни ще върви добре.

— Съмнявам се! Впрочем какъв е този маниер непрекъснато да поставяте условия? Направете това, направете онова. Достатъчно е и това, че вие, другарю Уркунчиев, в търсене на собствено пасище за стадото си погубихте човек на превала Ала-Монгю или може би и това няма да ви спре?

— Продължавай, продължавай — ядно махна с ръка Бостон. Стана му непоносимо болно и обидно, че за гибелта на Ерназар се говори ей тъй, бегло, между другото.

— Какво значи продължавай, продължавай? Не е ли вярно? — хапливо попита Кочкорбаев.

— Да, не е вярно.

— Как да не е вярно, след като трупът на Ерназар и до ден-днешен лежи сред ледовете на превала. И може би още хиляди години ще остане там.

Бостон премълча: много неприятно му беше, че на съвещанието се отвори дума за това. Но Кочкорбаев ле се успокояваше.

— Защо мълчите, другарю Уркунчиев? — продължи да се заяжда той. — Не отидохте ли да си търсите ново пасбище?

— Да, отидох да си търся — рязко отговори Бостон. — Но не само за себе си. А за всички, включително и за тебе, Кочкорбаев. Защото аз те храня и поя, а не ти мене. И сега ти храчиш в кладенеца, от който пиеш вода!

— Какво значи това? — възмути се Кочкорбаев и лицето му се наля с кръв. — Аз дължа всичко само на партията!

— А откъде взема партията, с какво те храни? — озъби се Бостон. — От небето ли й пада?

— Но това е безобразие, що за безотговорни думи! — кипна Кочкорбаев и нервно взе да намества вратовръзката си.

Скандалът беше неизбежен. И Кочкорбаев, и Бостон стояха прави — единият до бюрото, другият до стената — като осъдени на смърт, сякаш още малко и някой от двамата щеше да се строполи на пода. Младият инструктор от райкома поразведри напрегнатата атмосфера.

— По-спокойно, другари — неочаквано се обади той от ъгъла, където седеше и си записваше в бележника. — Аз мисля, че по принцип чобанинът Уркунчиев е прав. Труженикът, както обичаме да казваме, творецът на материалните блага има право да си каже думата. Но защо трябваше да се стига до тези разпратени?