Читать «Голгота» онлайн - страница 188

На Бостон му мина през ум, че предишния ден по това време те двамата с Ерназар бяха вървели по същата пътека, без да знаят какво ги чака…

Той разбираше, че дори да бе останал жив при падането, Ерназар едва ли би издържал цяло денонощие в ледената пропаст. И все пак му се искаше да вярва в подобно чудо.

След бурята, бушувала през миналата нощ, на превала беше слънчево и тихо. Снегът заслепяваше до болка очите. За съжаление виелицата бе затрупала вчерашните следи и сега Бостон не можеше да определи къде беше пукнатината. Но както обикновено се случва в живота, няма зло без добро — някой от спасителите се натъкна в снега на захвърления от Бостон кожух, а на няколко крачки от него намериха и седлото, след което доста бързо се ориентираха и успяха да определят мястото на пукнатината, затрупано от виелицата през нощта. По същото време пристигнаха и алпинистите. Те се спуснаха в пукнатината, дълбока според техните думи почти колкото височината на шестетажна сграда…

Когато се върнаха горе, алпинистите съобщиха, че е невъзможно да извадят Ерназар. Замръзналото му тяло, както и трупът на коня се били сраснали с ледената маса. Алпинистите обясниха, че от резките удари ледът може да се размести, да се предизвика срутване и тогава самите спасители ще станат жертва, смазани под ледените блокове… И те предложиха на Бостон, тъй като нищо друго не можеше да се направи, да слезе в пукнатината и да се прости с Ерназар. Друг изход нямаше…

И по-късно, години наред, Бостон се измъчваше нощем от един и същи кошмар, завинаги запечатал се в съзнанието му. Сънуваше, че се спуска по въже в онази пропаст, като осветява ледените й стени с фенерче. Освен него е взел още едно за резерва. Изведнъж разбира, че резервното фенерче го няма и изтръпва от тревога и ужас. Иска му се да вика, но продължава бавно да се спуска все по-надолу и по-надолу в зловещото ледено подземие, докато накрая фенерчето осветява замръзналия в леда Ерназар: Ерназар (всъщност именно така беше) е паднал на колене, кожухът му се е запретнал до главата, лицето му цялото в кръв, устните са здраво стиснати, очите затворени. „Ерназар! — вика го Бостон. — Чуваш ли ме, аз съм Дойдох да ти оставя резервното фенерче — тук е толкова страшно и тъмно, но го загубих. Разбираш ли, Ерназар, загубих го. Но ще ти дам моето. На, вземи го. Вземи го, Ерназар, моля ти се!“ Но Ерназар не взема фенерчето и изобщо не му отговаря. Бостон плаче, тресе се от ридания и се събужда, облян в сълзи.

И цял ден след това не е на себе си — в такива дни Бостон е мрачен и неприветлив. На никого досега не бе разказвал за този си сън и най-малко му се искаше да узнае за него Гулюмкан, дори след като му стана жена. А и пред никого от семейството на Ерназар не бе споменал, че беше слизал в пропастта, за да се прости с него.

Когато се върна вкъщи от превала, всички от бригадата вече знаеха за трагедията. И за Бостон нямаше по-голяма мъка от това да гледа как страда и ридае от скръб Гулюмкан. В такива моменти предпочиташе да бе загинал той вместо Ерназар или хиляди пъти да слиза пак в онази пропаст и пак да изпитва същия ужас. Гулюмкан тежко изживяваше гибелта на мъжа си. Страхуваха се, че ще се побърка. Едва я удържаха да не хукне да го търси: „Не вярвам, че е загинал, не вярвам! Пуснете ме! Ще го намеря! Ще ида при него!“