Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 69

Като изминах дългия, застлан с пътеки коридор, аз слязох по хлъзгавите дъбови стълби, след това достигнах хола, където се спрях за малко и разгледах някои от картините по стените (спомням си, че една от тях изобразяваше мрачен човек в броня, а друга — дама с напудрена коса и огърлица от перли), бронзовата лампа, която висеше от тавана, големия стенен часовник в дъбова кутия с интересна резба, почерняла като абанос от времето и постоянното изтриване. Всичко ми се струваше много разкошно и внушително — тогава почти не бях свикнала на великолепие. Стъклената врата на хола стоеше отворена; прекрачих прага. Навън беше хубаво есенно утро; слънцето сипеше приятни лъчи върху пожълтелите горички и още зелените поля; като вървях по моравата, огледах фасадата на къщата. Тя беше триетажна, не много грамадна, но все пак доста голяма: къща на благородник от по-средна ръка. Бойниците, които опасваха покрива, й придаваха живописен вид. Сивата фасада се очертаваше на фона на едно тъмно петно — много гарванови гнезда, чиито грачещи обитатели бяха във въздуха: те летяха над моравата и парка и кацаха на една голяма ливада, заобиколена с полегнала ограда, където растяха в редица големи стари глогове — здрави, чепати и клонести като дъбове; сетих се веднага, че те са дали названието на имението. По-далеч се издигаха хълмове: не тъй величествени и стръмни като хълмовете край Лоуд, не бариери, отделящи външния свят, но все пак мълчаливи и самотни хълмове, които създаваха в Торнфийлд атмосфера на уединение, каквато не предполагах, че може да съществува толкова близо до шумния Милкоут. Малко селце, чиито покриви се губеха сред дърветата, беше пръснато по склона на един от тези хълмове; тукашната черква бе близо до Торнфийлд; старата й часовникова кула се подаваше иззад една могила между сградата на имението и пътната врата.

Аз още се любувах на спокойната гледка и приятния свеж въздух, слушах с удоволствие граченето на гарваните и разглеждах широката извехтяла фасада на дома, чудейки се колко огромно жилище е той за една самотна дребна женица като мисис Феърфакс, когато тя се появи на входа.

— Охо! Вече сте на крак? — каза тя. — Виждам, много сте ранобудна.

Отидох при нея; тя ме посрещна с мила целувка и ми стисна ръката.

— Как ви се вижда Торнфийлд? — попита мисис Феърфакс. Казах й, че много ми харесва.

— Да — рече тя. — Мястото е хубаво, но се страхувам, че ще бъде занемарено, ако мистър Рочестър не разбере необходимостта да стои тук постоянно или поне да идва по-често: големите имения и хубавите градини изискват стопанинът им постоянно да ги наглежда.

— Мистър Рочестър! — възкликнах аз. — Кой е той?

— Собственикът на Торнфийлд — отвърна тя спокойно. — Не знаехте ли, че се казва Рочестър?

Разбира се, не знаех — никога не бях чувала за него; но възрастната дама, изглежда, смяташе, че това е известен на всички факт, който се разбира от само себе си.

— Мислех — продължих аз, — че Торнфийлд е ваша собственост.

— Моя ли? Божичко, каква странна мисъл, дете! Моя! Аз съм само икономката-управителка. Впрочем аз съм далечна роднина на Рочестъровци или по-право те са роднини на мъжа ми: той бе свещеник на Хей — онова селце на отсрещния хълм — и служеше в ей тази черква до имението. Моминското име на майката на мистър Рочестър е Феърфакс — тя е втора братовчедка на мъжа ми; но никога не съм разчитала на това родство; всъщност то за мен не значи нищо и аз се чувствувам като съвсем обикновена икономка; работодателят ми е винаги вежлив и това ми стига.