Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 6

Мистър Рийд починал преди девет години; в тази стая той издъхнал, тук били изложени за поклонение тленните му останки, оттук изнесли ковчега му, за да го погребат, и от този ден някакво чувство на мрачно благоговение карало всички да избягват червената стая.

Беси и суровата мис Абът ме бяха оставили на един нисък стол до мраморната полица над камината; пред мен се възправяше леглото, вдясно бе високият, тъмен гардероб с убити, начупени отражения, които променяха блясъка на вратите му, вляво — прозорците със спуснати транспаранти, а едно голямо огледало между тях повтаряше празната величественост на леглото в стаята. Не бях съвсем сигурна дали Беси и мис Абът са заключили вратата и когато се реших да стана, отидох да проверя. Уви, да! Нямаше по-сигурна тъмница от моята. На връщане трябваше да мина покрай огледалото; омаяният ми поглед неволно се взря в глъбината, която то разкриваше. В тази призрачна бездна всичко изглеждаше по-студено и по-мрачно и малката странна фигурка, взираща се в мен с бледо лице, с ръце като две петна в мрака и бляскащи от страх очи, които единствени се движеха сред това мъртвило, приличаше на същинско привидение. Тази фигурка ми напомняше един от малките духове — нито добър, нито лош, — за които Беси ми разказваше вечер, че излизали от глухите, обрасли с папрат места сред блатата и плашели закъснелите пътници.

Седнах отново на стола. Обзе ме суеверен страх, но часът за неговата пълна победа още не бе настъпил — кръвта ми беше все още топла, духът на разбунтувалия се роб все още гореше в мен със стихийна сила. Трябваше да възпра буйния стремеж на мисълта си към миналото, за да се съсредоточа върху печалното настояще.

Жестоката тирания на Джон Рийд, гордото безразличие на сестрите му, неприязненото отношение на майка му, слугите, които вземаха тяхна страна — всичко това се надигна в тревожното ми съзнание като тъмна утайка в размътен кладенец. Защо винаги страдах, винаги ме заплашваха, виняха, коряха? Защо никому не можех да угодя? Защо бе безсмислено да се опитвам да спечеля нечие разположение? Илайза, която беше своеволна и егоистка, се радваше на снизхождение. Джорджиана — разглезена, зла, с подло и обидно държане — беше винаги покровителствувана. Хубостта й, розовите бузи и златните къдрици, изглежда, изтръгваха възторзите на всички и й носеха прошка за всяка простъпка. Джон, който вършеше каквото си иска, бе наказван много по-малко от мен, макар че извиваше шийките на гълъбите, убиваше малките паунчета, насъскваше кучетата по овцете, кършеше чепките на лозите в парника и късаше пъпките на най-хубавите растения в оранжерията; той наричаше майка си „старата“, често я оскърбяваше заради мургавата й кожа — а неговата не беше по-бяла, — грубо пренебрегваше волята н, често късаше и повреждаше копринените й дрехи и въпреки всичко си оставаше „милото ми момче“. А аз не смеех да се провиня в нищо, стараех се да изпълня всяко свое задължение и въпреки това всеки ден от сутрин до вечер ме наричаха непослушна, досадна, навъсена и подла.