Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 58

Дълго се разхождах назад-напред из стаята. Струваше ми се, че изпитвам само съжаление за тази загуба и се мъча да измисля как да я компенсирам; но когато завърших размишленията си, видях, че денят си е отишъл и вече е настъпила вечер, осъзнах изведнъж и нещо друго: през тези часове на размисъл у мен се бе извършила промяна — душата ми беше снела от себе си всичко, което бе взела от мис Темпъл, или по-точно мис Темпъл беше отнесла със себе си ведрата атмосфера, която дишах в нейно присъствие, и сега, останала сама, аз отново станах такава, каквато бях всъщност, и у мен се пробудиха предишните чувства. Не че бях загубила някаква опора, а бе изчезнал един стимул; не че спокойствието ми изневери, а ми липсваше причината за това спокойствие. В продължение на няколко години светът за мен се бе простирал само между стените на Лоуд: не знаех нищо повече от правилника и установения там ред. Сега съзнавах, че действителният свят е необятен и че онези, които се решават да излязат на простора му, за да търсят сред опасностите истинско познаване на живота, ги очакват надежди, страхове, радости и вълнения.

Отидох до прозореца, отворих го и погледнах навън. Ето двете крила на сградата, ето градината, ето покрайнините на Лоуд, ето и хълмистия хоризонт. Очите ми отминаха всичко и се спряха на сините върхове в далечината: искаше ми се да ги прехвърля; в тези граници от скали и пущинаци се чувствувах като в затвор, като на заточение. Проследих белия път, който се виеше край подножието на един хълм и се губеше в клисурата между две възвишения: как ми се искаше да го проследя по-нататък! Спомних си деня, когато пътувах по същия този път с дилижанса, спомням си и как се спуснахме по този хълм в здрача. Струваше ми се, че е изминал цял век от деня, когато за пръв път се озовах в Лоуд, а оттогава не бях ходила никъде другаде. Ваканциите прекарвах в училище: мисис Рийд нито веднъж не ме покани в Гейтсхед; нито тя, нито някой друг от нейното семейство не дойде поне веднъж да ме види. Ни писма, ни вести от външния свят, а само училищният правилник, училищните задължения, училищните навици и понятия, училищните гласове, лица, фрази, дрехи, симпатии и антипатии — ето какво познавах от живота. А сега почувствувах, че всичко това е недостатъчно: осемгодишното еднообразие ми втръсна само за един следобед. Исках свобода, жадувах за нея и се помолих, за да я получа. Но, изглежда, слабият полъх на ветреца разсея молитвата ми. Затова аз се помолих отново, този път за нещо по-скромно — за промяна в живота ми, за нов стимул. Но и тази молба сякаш заглъхна в мъглявия простор. „Тогава — възкликнах аз почти отчаяно — дай ми поне нова служба!“