Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 25

— Но не го показвате!

— Каква сте хитруша! Сега говорите съвсем другояче. Отде се взе у вас тази смелост и дързост?

— Нали скоро заминавам оттук, а освен това… — Бях готова да й разкажа накратко какво се бе случило между мен и мисис Рийд, но като поразмислих, предпочетох да го премълча.

— И сигурно се радвате, че ще се разделим.

— Не, Беси; в момента дори ми е твърде тъжно.

— В момента! Твърде! Как спокойно казва това малката госпожичка! А ако в момента ви помоля да ме целунете, сигурно ще ми откажете; сигурно ще речете: „Твърде жалко!“

— На драго сърце ще ви целуна, Беси; наведете се. Беси се наведе, целунахме се и аз, напълно успокоена,

я последвах към къщи. Следобедът премина в мир и съгласие, а вечерта Беси ми разказа най-хубавите си приказки и ми пя най-хубавите си песни. И моя живот озаряваха понякога слънчеви лъчи.

ПЕТА ГЛАВА

Сутринта на деветнадесети януари, веднага щом удари пет часът, Беси влезе със свещ в стаичката ми и ме завари вече на крак и почти облечена. Половин час преди това бях станала, умила бях лицето си и бях започнала да се обличам на светлината на залязващия лунен сърп, чиито лъчи струяха през тясното прозорче до леглото ми. Щях да отпътувам с дилижанса, който минаваше край пътната врата в шест часа сутринта. Само Беси бе станала; тя бе запалила камината в детската стая и сега ми приготовляваше закуската. Обикновено децата не могат да ядат, когато ги вълнува мисълта за предстоящо пътуване; и аз не бях изключение. Като разбра, че напразно ме увещава да глътна няколко лъжички топло мляко с хляб, Беси ми уви в хартия малко бисквити и ги пъхна в пътната ми чанта, после ми помогна да си сложа палтото и шапката, загърна се с един шал и напуснахме детската стая. Като минавахме покрай спалнята на мисис Рийд, Беси ме запита:

— Няма ли да си вземете сбогом с госпожата?

— Не, Беси; снощи, когато вие отидохте долу да вечеряте, тя дойде при мен, надвеси се над леглото ми и каза, че не бива да безпокоим сутринта нито нея, нито братовчедите ми и да помня, че винаги е била мой най-добър приятел, затова трябвало да я хваля пред всички и да й бъда благодарна.

— А вие какво отговорихте, мис?

— Нищо; дръпнах завивката над очите си и се обърнах към стената.

— Не сте направили добре, мис Джейн.

— Не, добре постъпих, Беси: твоята госпожа никога не е била мой приятел, тя винаги е била мой враг.

— О, мис Джейн! Не говорете тъй!

— Сбогом, Гейтсхед! — извиках аз, когато прекосихме преддверието и излязохме навън.

Луната бе залязла и беше много тъмно. Беси носеше фенер, чиято светлина блестеше по мокрите стъпала и подгизналия от топенето на снега чакъл на алеята. Влажно и студено бе в това зимно утро; като вървях с бързи крачки по алеята, зъбите ми тракаха. Къщичката на вратаря светеше; когато стигнахме до нея, заварихме жена му да кладе огъня; куфарът ми, оставен тук от вечерта, стоеше до вратата, превързан с върви. До шест часа оставаха още няколко минути, сетне часовникът би и чухме далечен шум от колела — дилижансът пристигаше. Отидох до вратата и се загледах във фенерите му, които бързо растяха в мрака.