Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 22

Седнала на един нисичък стол на няколко крачки от нейното кресло, аз разглеждах внимателно фигурата и чертите на лицето й. В ръката си държех трактата за внезапната смърт на лъжкинята, който трябваше да ми служи като предупреждение. Това, което стана преди малко тук — думите, казани за мен от мисис Рийд на мистър Брокълхърст, целият тон на този разговор, — бе съвсем прясно в съзнанието ми и звучеше грубо и оскърбително; спомнях си всяка дума с такава болка, с каквато я бях чула, и у мен се надигаше страшно негодуване.

Мисис Рийд вдигна глава: очите й срещнаха моите, пръстите й спряха ловките си движения.

— Излез оттук, върви си в детската стая — рече заповеднически тя.

Навярно погледът ми или нещо друго в мен й се е сторило предизвикателно, защото в думите й звучеше крайно, макар и сдържано раздразнение. Аз станах и отидох до вратата, после се върнах, прекосих цялата стая и се приближих до прозореца, а сетне до нея.

Трябва да й говоря: съвсем безжалостно ме гълчат и не мога да не отвърна на това. Но как? С какво да се противопоставя на врага си? Събрах сили и нанесох дръзко удара:

— Аз не съм лъжкиня! Ако бях такава, щях да кажа, че ви обичам, но аз ви заявявам, че не ви обичам; след Джон мразя вас най-много от всичко на света! А тази книга за лъжкинята можете да дадете на дъщеря си Джорджиана — тя лъже, не аз!

Ръцете на мисис Рийд все още лежаха върху ръкоделието й; леденият й поглед още бе впит смразяващо в моя.

— Е, свърши ли? — попита тя с тон, с който човек се обръща към възрастен противник, а не към дете.

Очите й, гласът й възбудиха още повече омразата ми към нея. Треперейки от глава до пети, обхваната от неудържимо вълнение, аз продължих:

— Радвам се, че не сте ми кръвна роднина! Никога вече, докато съм жива, няма да ви кажа „вуйно“! За нищо на света няма да дойда да ви видя, когато порасна; и ако някой ме попита обичала ли съм ви и как сте се отнасяли с мен, ще кажа, че само като си помисля за вас, цялата настръхвам и че сте се отнасяли с мен ужасно жестоко!

— Как смееш да говориш така, Джейн Еър?!

— Как смея ли, мисис Рийд? Как смея? Смея, защото казвам истината. Мислите, че съм лишена от чувства и нямам нужда от обич, от ласки? Грешите! Не мога да живея така; а вие не знаете какво е милост. Никога не ще забравя как ме тикнахте в червената стая грубо и жестоко и ме заключихте там — докато съм жива няма да го забравя! Едва не умрях от страх, задавях се от сълзи, молех ви: „Имайте милост, имайте милост към мен, вуйно!“ А вие ме наказахте толкова жестоко само защото лошият ви син ме удари без причина и ме повали на пода. Сега ще разказвам това на всички, които ме попитат. Хората мислят, че сте добра жена, но вие сте лоша, коравосърдечна. Лъжкиня сте вие, не аз!

Още не бях свършила и душата ми бе обзета от трепетно, непознато досега за мен чувство на свобода и тържество. Сякаш се разкъсаха някакви невидими окови и неочаквано, след упорита борба, се озовах на свобода. Не без причина се появи това чувство: мисис Рийд, както изглежда, се изплаши; ръкоделието се плъзна по коленете й и падна; тя вдигна ръце, люлеейки се в креслото си, и дори лицето й се изкриви, сякаш тя щеше да се разплаче.