Читать «Смъртта на пияницата» онлайн - страница 3

Минаха години; децата му пораснаха и възмъжаха. Бащата си остана същият — още по-беден, с по-окъсан и окаян вид, но същият закоравял и непоправим пияница. Момчетата отдавна хванаха улицата и го изоставиха; при него остана само дъщеря му, която работеше от зори до мрак, и с думи или удари той винаги успяваше да вземе от нея пари за кръчмата. И така продължи да се наслаждава на живота по стария начин.

Една вечер се отправи към къщи още към десет часа, защото от доста време дъщеря му беше болна и следователно той не разполагаше с много пари за пиене. По пътя си мислеше, че ако можеше да я вдигне на крака, за да изкара някоя пара, щеше да си струва да извика енорийския доктор или пък, за всеки случай, да си направи труда да я попита какво й е, което до този момент не беше счел за необходимо. Беше влажна декемврийска вечер — леденият вятър пронизваше, а дъждът се лееше като из ведро. Той изпроси няколко дребни монети от един минувач и след като купи едно хлебче (защото бащата имаше сметка да поддържа живота на дъщеря си, ако това беше възможно), повлече бързо нозе към къщи, доколкото дъждът и вятърът му позволяваха.

Между Флийт Стрийт и реката има няколко бедни и тесни улички, които представляват част от Уайтфрайърс (Уайтфрайърс — район в Лондон, който по времето на Дикенс се ползувал с лоша слава. В него се укривали много престъпници), и той се запъти към една от тях.

Пресечката, в която сви, можеше да съперничи по мръсотия и бедност с най-мрачните части на това древно светилище във времената на най-големия му упадък и беззаконие. Къщите, от две до четириетажни, бяха на различни по цвят петна, каквито можеха да получат сгради, построени от възможно най-долнокачествения и груб материал, вследствие на дългогодишното въздействие на дъждовете, влагата и мухъла. На места вместо стъкла имаше хартия и мръсни парцали, вратите висяха на разкривените си панти, пред всеки прозорец стърчаха пръчки с опънати между тях въжета за простиране на пране и отвсякъде се дочуваха кавги и пиянски крясъци.

Единствената газена лампа по средата на пътя беше загасена или от силния вятър, или от някой обитател, който имаше всички основания да не желае домът му да бъде добре осветен, така че единствената светлина, падаща върху изровената настилка, идеше от слабите свещи, мъждукащи тук-там в по-заможните домове, чиито собственици можеха да си позволят този скъп лукс. Вятърът фучеше между старите сгради, пантите на вратите и капаците на прозорците скърцаха, а стъклата звънтяха така силно, сякаш всичко наоколо можеше да рухне всеки момент.

Оня, когото проследихме на път за неговото убежище, продължи да върви в тъмнината, като се препъваше ту из канавката, ту встрани из отпадъците, които беше разнесла водата, докато стигна до последната къща. Вратата, или по-скоро това, което беше останало от нея, беше открехната — за по-голямо удобство на обитателите. Той се заизкачва опипом по старата разкривена стълба към тавана.