Читать «Смъртта на пияницата» онлайн - страница 2

Ужасно нещо е да чакаш настъпването на смъртта; да знаеш, че няма никаква надежда за оздравяване; да седиш и да броиш мрачните часове през безкрайно дългите нощи — това знаят само тези, които са били край постелята на болен човек. Кръвта замръзва в жилите на всеки, който чуе най-съкровените тайни на умиращия — подтискани и скривани толкова години и в момент на безсъзнание разкрити от безпомощното същество. Като се замисли човек — след цял живот таене и хитруване всичко се оказва напразно, когато накрая треската и делириумът свалят маската. В бълнуването си умиращите понякога разказват страшни истории, изпълнени с толкова грехове и престъпления, че тези, които седят край леглото на болния, скачат и побягват в ужас, уплашени да не полудеят от това, което виждат и чуват; така че много нещастници са умирали сами, след като са разкрили дела, самото споменаване на които би прогонило и най-смелия.

Но откъм леглото, край което бяха коленичили децата, не се чуваха бълнувания. Единствено техните приглушени стонове и хълцания нарушаваха тишината на пустата стая. И когато накрая ръката на майка им се отпусна и погледът й се отмести от тях към бащата, тя направи опит да каже нещо, но падна върху възглавницата, притихна и се успокои, сякаш потъна в сън. Всички се надвесиха над нея и започнаха да я викат, отначало тихо, а после високо и пронизително, изпълнени с отчаяние. Но тя не им отвърна. Снишиха се да чуят дъха й, но тя беше бездиханна. Опитаха се да уловят ударите на сърцето й, но не усетиха и най-слабо трепване. Сърцето й се беше пръснало и тя беше мъртва!

Мъжът й се свлече на един стол до леглото и притисна с длани парещото си чело. Започна да се взира от дете в дете, но щом срещнеше разплаканите им очи, свеждаше поглед. Той не чу нито една блага дума и не срещна нито един ласкав взор. Всички се свиха и отдръпнаха от него и когато накрая той се повлече навън, никой не се втурна да утеши вдовеца.

А имаше време, когато много приятели щяха да се съберат около него в нещастието му, които щяха да откликнат с искрени съболезнования на мъката му. Къде бяха те сега? Един след друг всички приятели, роднини и дори познати напуснаха и изоставиха пияницата. Единствена жена му не го остави в доброто и злото, в болестите и немотията, но с какво й се отплати той? Едва успя да се добере от кръчмата до смъртния й одър, за да я види как умира.

Той излезе от къщи и се втурна по улиците. В душата му се бореха разкаянието, ужасът и срамът. Замаян от алкохола и потресен от това, което току-що беше видял, той отново влезе в кръчмата, откъдето преди малко беше дошъл. Започна да пие чаша след чаша. Кръвта нахлу в жилите му и главата му се завъртя. Смъртта! Всички ще умрем, защо да не умре и тя! Той не я заслужавал — така му казваха всички нейни роднини. Да вървят по дяволите! Не я ли изоставиха да хленчи постоянно из къщи? Е, тя умря и може би вече е щастлива. Още по-добре. Нова чаша, и още една! Ехей! Животът на този свят е хубав и той ще му се наслаждава, докогато може.