Читать «Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл» онлайн - страница 23
Чарлс Дикенс
— О! — възкликна той, като си спомни уверенията на Парсънс, че тя е слушала за него. — Разбирам. Но, скъпа мадам, моля ви да разсъдите. Колкото е по-отдавнашно познанството, толкова по-малко причини имате за отлагане. Защо още сега не определите деня, в който ще ощастливите предания си обожател?
— Неведнъж са ми казвали, че трябва да постъпя точно така — отвърна мис Лилъртън, — но простете чувството ми за деликатност, мистър Тотъл, и ме извинете за смущението; по тези въпроси аз имам особено мнение и съм напълно уверена, че никога не бих могла да събера достатъчно смелост, за да назова деня пред бъдещия си съпруг.
— Тогава позволете на мен да го назова — нетърпеливо каза Тотъл.
— Бих искала аз да го определя — отвърна свенливо мис Лилъртън, — но не мога да сторя това без помощта на едно трето лице.
„Трето лице! — помисли си Уоткинс Тотъл. — Кое, по дяволите, е това трето лице?“
— Мистър Тотъл — продължи мис Лилъртън, — вие ми направихте едно изключително безкористно и любезно предложение и аз го приемам. Бихте ли занесли веднага от мое име едно писмо до… до мистър Тимсън?
— Мистър Тимсън? — запита Уоткинс.
— След всичко, което се случи между нас — отвърна мис Лилъртън, все още извърната встрани, — вие трябва да се досетите, че имам пред вид мистър Тимсън, свещеника.
— Мистър Тимсън! Свещеника! — извика Уоткинс Тотъл, изпаднал в състояние на неописуемо блаженство и безкрайна почуда от своя успех. — О, ангел! Разбира се, на минутата.
— Веднага ще го напиша — каза мис Лилъртън, като се отправи към вратата. — Мистър Тотъл, това, което се случи днес, ме развълнува толкова много, че тази вечер не възнамерявам да напускам стаята си и затова ще ви изпратя писмото по някого от прислугата.
— Почакайте! Почакайте! — извика след нея Уоткинс Тотъл, като все още гледаше да не наруши почтеното разстояние между себе си и дамата. — Кога ще се видим отново?
— О, мистър Тотъл! — отвърна кокетно мис Лилъртън. — След като се оженим, никога не ще ми се стори, че се срещаме прекалено често, нито ще мога да ви се отблагодаря достатъчно. — И тя напусна стаята.
Мистър Уоткинс Тотъл се отпусна на едно кресло и се отдаде на най-сладки блянове за предстоящото блаженство, между които централно място заемаше мисълта му за „петстотин лири годишен доход с неограничени права да се разпорежда с него в завещанието“. Разговорът беше преминал с такъв успех и завършил толкова хубаво, че той почти започна да съжалява за това, че още сега не се беше уговорил за прехвърлянето на годишния доход на негово име.
— Мога ли да вляза? — попита мистър Гейбриъл Парсънс, който надзърна откъм вратата.
— Можете — отвърна Уоткинс.
— Е, направихте ли каквото трябваше? — запита нетърпеливо Гейбриъл.
— Дали съм направил каквото трябвало! — каза Уоткинс Тотъл. — Шшт, отивам при свещеника.
— Наистина! — каза Парсънс. — Вие се справихте чудесно!
— Къде живее Тимсън? — поинтересува се Уоткинс.
— У чичо си — отвърна Гейбриъл, — тук наблизо, зад ъгъла. Той чака назначение и през последните два-три месеца помага на чичо си. Обаче как добре се справихте. Не очаквах, че ще постигнете такъв успех!