Читать «Хорейшо Спаркинс» онлайн - страница 9

— Без съмнение — припя отново Фламуел. — Това решава въпроса.

— Да, може би е така — съгласи се мистър Фредерик. — Преди не ми беше ясно.

„На мене и сега не ми е ясно — помисли си бакалинът, — но може би така трябва да бъде.“

— Какъв изумителен ум има той! — прошепна на дъщерите си мисис Молдъртън, когато тръгнаха към гостната.

— О, той е просто очарователен! — казаха едновременно двете госпожици. — Говори като оракул. Той трябва добре да е запознат с живота.

Когато мъжете останаха сами, настъпи мълчание, по време на което всички имаха много задълбочен вид, сякаш бяха погълнати от сериозността на предишния разговор. Фламуел, който си беше наумил да разбере кой и какъв е този мистър Хорейшо Спаркинс, в края на краищата наруши пръв тишината.

— Извинете, сър — каза този изтъкнат човек, — ако не се лъжа, вие следвате право? И аз самият някога мислех да предприема това, в същност доста съм близък с някои от светилата в тази изключителна професия.

— Н-не — каза Хорейшо с известно колебание, — не съвсем!

— Но отдавна се движите сред копринените тоги, или греша? — запита почтително Фламуел.

— Почти през целия си живот — отвърна Спаркинс.

По този начин мистър Фламуел изясни за себе си въпроса. Той беше млад джентълмен, който се готвеше да стане адвокат.

— Не бих желал да ставам юрист — проговори за първи път Том и изгледа всички на масата, за да види дали някой ще обърне внимание на думите му.

Никой не му отговори.

— Не желая да нося перука. — Том се престраши да отбележи още нещо.

— Том, много те моля да не ставаш смешен — каза баща му. — Ако обичаш, внимавай и се поучавай от това, което другите казват, и престани да правиш постоянно тези нелепи изказвания.

— Добре, татко — отвърна клетият Том, който, откакто беше помолил за още едно парче говеждо в пет часа и петнадесет минути, не беше проронвал и дума, а сега беше вече осем.

— Ей, Том — каза добродушният му вуйчо, — не се измъчвай! Аз съм съгласен с теб. И аз не бих искал да нося перука, по-скоро ще си сложа престилка.

Мистър Молдъртън се закашля жестоко. Мистър Барнън продължи:

— Защото, ако човек се срамува от работата си…

Кашлицата се усили още повече и не спря, докато разтревоженият й причинител не изгуби нишката на мисълта си.

— Мистър Спаркинс — поде отново атаката Фламуел, — познавате ли се случайно с мистър Делафонтен от Бедфорд Скуеър?

— Разменяли сме си картички, а след това съм имал възможност да му оказвам някои услуги — отвърна Хорейшо, като леко поруменя, несъмнено защото го бяха поставили в положение да направи подобно признание.

— Голямо щастие е, че ви се е удала възможност да направите услуга на такъв велик човек — каза Фламуел с дълбоко уважение.

— Не зная кой е — прошепна доверително той в ухото на мистър Молдъртън, докато следваха Хорейшо на път за гостната. — Твърде добре се вижда обаче, че е от юридическите среди и че е някой много важен и с изключително големи връзки.

— Без съмнение, без съмнение — отвърна приятелят му.