Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 9

Ето дългия коридор — колко е безкраен, — който води от Пеготината кухня до входната врата. От едната му страна е тъмният килер, край който вечер се минава тичешком, тъй като не знам какво може да има между бурканите, гърнетата и старите чаени кутии, когато вътре няма никой със свещ в ръка, да пропуща навън дъхащия на мухъл въздух, в който са смесени миризмите на сапун, туршия, пипер, свещи и кафе. А ето и двете гостни стаи, тази, в която стоим вечер майка ми, аз и Пеготи — тъй като Пеготи е истински наш другар, когато е привършила работата си и сме сами, — както и по-хубавата приемна, в която седим в неделен ден; по-пищно наредена, но не така удобна. За мен тя има печален изглед, понеже Пеготи ми бе разправила — не знам кога, но трябва да е било преди векове — за погребението на баща ми и за това, как гостите седели там с черните си дрехи. Една неделна вечер майка ми чете в нея на Пеготи и на мен как Лазар възкръснал от мъртвите. И аз така се изплашвам, че след това се принуждават да ме вдигнат от леглото и да ми покажат от прозореца на спалнята тихите гробища, в които умрелите си лежат кротко в гробовете под лъчите на тъжната луна.

Не познавам нищо дори и наполовина така зелено като тревата в това гробище, нито и наполовина така сенчесто като дърветата му; нито пък така безмълвно като надгробните му камъни. Когато рано сутрин коленича на малкото си креватче в стаята на майка си и поглеждам към него, виждам овцете да пасат там; виждам и червената светлина, струеща се върху слънчевия часовник, и си мисля дали слънчевият часовник е доволен, че пак ще може да показва времето?

Ето и черковната ни скамейка. Колко е високо облегалото й! До нея има прозорец, от който се вижда къщата ни, и Пеготи често поглежда към нея през време на утринната служба, тъй като обича да проверява дали не я нападат разбойници и дали не се е подпалила. Но макар погледът й да скита насам-нататък, тя се сърди, когато моят върши същото, и смръщено ми сочи с очи, че трябва да гледам свещеника. Но не мога непрестанно да го гледам — познавам го и без това бяло нещо върху му, пък и се страхувам, че може да се зачуди защо го гледам така втренчено и да прекъсне службата, за да ме запита — и какво ще кажа тогава? Ужасно е да се зяпа, но все трябва да се прави нещо. Поглеждам към майка си, но тя се прави, че не ме вижда. Поглеждам към едно момче на пътечката между скамейките, а то ми се криви. Поглеждам към струещата през отворената врата слънчева светлина и виждам една заблудена овца — не искам да кажа грешник, а просто овца, — която се двоуми дали да влезе в черквата. Чувствувам, че ако я гледам малко по-дълго, може би ще се изкуша да кажа нещо на висок глас; а какво ще стане тогава с мене? Поглеждам към възпоменателните плочи на стената и се мъча да мисля за мистър Боджърс, покойник от енорията, и за това, какви трябва да са били чувствата на мисис Боджърс, когато мистър Боджърс е трябвало да понася горчивото изпитание и лекарите са били безсилни. Чудя се дали са повикали мистър Чилип и дали и неговото присъствие е било напразно; и ако е било така, дали той обича да му се напомня това всяка седмица. От мистър Чилип, в неделно облекло, погледът ми се плъзга към амвона; и си мисля колко удобно би било да се играе там и какъв замък би станало от него, ако някое друго момче се качи по стълбата да го напада; и колко хубаво ще е да хвърлям по него кадифената възглавничка с пискюлите. След време очите ми постепенно се затварят. В горещината чувам как свещеникът пее някаква приспивна песен, сетне вече нищо не чувам, докато падам с трясък от мястото си и Пеготи ме извежда навън По-скоро мъртъв, отколкото жив.