Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 612

— Вие сте се видели със сина ми, сър — казва старата дама. — Сдобрихте ли се?

Като ме гледа вторачено, тя слага ръка на челото си и простенва. Изведнъж извиква ужасено:

— Роза, ела при мен. Той е мъртъв!

Роза коленичи в нозете й и ту я милва, ту й се кара, ту й вика свирепо:

— Аз го обичах повече, отколкото ти някога си го обичала!

Ту я държи до гърдите си и гальовно я приспива като болно дете. Тъй ги оставям, тъй винаги ги намирам, тъй тези две жени влачат съществуването си от година на година.

Какъв е този кораб, който идва в родината си от Индия, и коя е английската лейди, омъжена за застаряващ крез с грамадни клепнали уши? Нима това е Джулия Милс?

Действително е Джулия Милс, разглезена и величествена. Един индус й подава визитни картички и писма на златен поднос, а една бакъреночервена жена с памучна рокля и пъстра кърпа на главата й поднася закуската в будоара. Но сега Джулия не води дневник, никога не пее песента за „погребаната любов“, непрестанно се кара със стария шотландски крез, който прилича на жълта мечка с прегоряла от слънцето козина. Джулия е потънала до гуша в пари и не говори и не мисли за нищо друго. Харесваше ми много повече в пясъците на Сахара.

А може би тъкмо това да са пясъците на Сахара! Тъй като, макар Джулия да има разкошна къща и блестящо общество и всеки ден да дава пищни вечери, около нея не забелязвам никакви зелени издънки, нищо, което би могло да разцъфне или да даде плод. Виждам кое тя нарича „общество“. Сред гостите й винаги е мистър Джек Молдън, който все още заема службата, дадена му благодарение на доктор Стронг. Той все още говори подигравателно за ръката, която му я поднесе, и ми казва, че докторът е „такава очарователна антика“. Но, мисля си аз, ако „общество“ се нарича такава сбирщина от празни господа и дами и ако главната им отличителна черта е ясно подчертаното безразличие към всичко, което може да донесе напредък или забавяне на човешкото развитие, струва ми се, че наистина сме се изгубили в пясъците на Сахара и трябва да потърсим начин да се измъкнем оттам.

А ето и стария доктор, винаги наш добър приятел, зает с речника си (стигнал някъде до буквата „Д“) и щастлив с жена си и семейния си живот. Ето и Стария воин, далеч не така властен и влиятелен, както в миналото!

Най-после идвам и до скъпия си стар приятел Тредълс. Той работи с делови вид в кантората си в Темпъл и косата му (където не е окапала) сега се чорли повече отвсякога поради триенето на адвокатската му перука. Писалището му е покрито с множество книжа и като се оглеждам наоколо, казвам:

— Ако сега беше твой секретар, Софи щеше да има доста работа, Тредълс!

— Можеш да ми се надсмиваш, драги ми Копърфийлд! Но дните ми в Хобърн Корт бяха наистина славни! Кажи, не бяха ли?

— Когато тя ти предричаше, че ще станеш съдия ли? Но тогава не се говореше в града за това, както сега!

— Във всеки случай — казва Тредълс, — ако някога стана такъв…

— Много добре знаеш, че ще станеш.

— Е, добре, Копърфийлд, Когато действително стана съдия, на всекиго ще разправям как Софи ми помагаше, когато започвах адвокатската си дейност.