Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 36

Дали някога ще забравя тези уроци! На думи те се ръководеха от майка ми, а в действителност от мистър Мърдстоун и сестра му, които винаги присъстваха и се възползуваха от удобния случай, за да поучават майка ми в тази погрешно наречена от тях „твърдост“, която беше проклятие и за нейния, и за моя живот. Уверен съм, че ме държаха вкъщи само за тази цел. Когато майка ми и аз си живеехме самички, имах голяма наклонност и желание да уча. Едва си спомням как учех азбуката на коленете й. И днес, когато погледна тлъстите черни букви на буквара, озадачаващата новост на формите им и добродушния вид на „о“, „к“ и „с“, ми се явяват такива, каквито ги виждах тогава. Но с тях нямам свързано никакво чувство на омраза или боязън. Напротив, докато стигнах до книгата за крокодилите, пътят ми бе постлан с цветя, а ласкавият майчин глас и държание ме ободряваха през всичкото време. Но си спомням, че тържествените уроци, които последваха първите, бяха смъртоносен удар за спокойствието ми. За мене те бяха всекидневно тежко робство и нещастие. Струваха ми се безбройни, много дълги, много мъчни, някои от тях напълно неразбираеми, и съм уверен, че майка ми се измъчваше от тях също, както се измъчвах и аз.

Нека си припомня какво беше тогава и да възкреся някоя от тогавашните сутрини.

След закуска влизам в по-малката гостна с книгите си, с тетрадка и една плоча. Майка ми е готова и ме чака до писалището си, но не толкова готова, колкото е мистър Мърдстоун в креслото си край прозореца (макар и да дава вид, че чете книга) или колкото мис Мърдстоун, седнала до майка ми и нанизваща стоманени мъниста. Самият вид на тях двамата има такова въздействие върху ми, че усърдно учените думи ми се изплъзват и отиват просто не знам къде. Всъщност къде ли наистина отиват?

Давам първата книга на майка ми. Тя е може би граматика, а може би история или география. Хвърлям последен поглед на страницата, докато й я подавам, и започвам на висок глас, като че ли се надбягвам, докато ми е още прясно в паметта. Препъвам се на една дума. Мистър Мърдстоун повдига глава от книгата си. Препъвам се на още една дума. Мис Мърдстоун вдига очи. Аз се изчервявам, сбърквам около половин дузина думи и спирам. Струва ми се, че майка ми би ми показала страницата, ако смееше, но не се осмелява, а само казва тихичко:

— О, Дейви, Дейви!

— Не така, Клара — казва мистър Мърдстоун, — бъди твърда с момчето. Не казвай „О, Дейви, Дейви!“, това е детинско. Той или знае урока си, или не го знае.

— Не го знае — прекъсва заплашително мис Мърдстоун. — Просто трябва да му дадеш книгата и да го принудиш да го научи.

— Да, разбира се — отвръща майка ми. — Това е, което възнамерявам да сторя, мила ми Джейн. А сега, Дейви, опитай се още веднъж и не бъди глупав.

Изпълнявам първата част на това нареждане, като се постаравам още веднъж, но относно втората нямам толкова успех, тъй като съм много глупав. Препъвам се, преди да стигна до старото място, и там, където по-рано не бях сбъркал, и спирам, за да помисля. Но не мога да мисля за урока си. Мисля си за метрите тюл на бонето на мис Мърдстоун или за цената на мистър Мърдстоуновия халат, или за друго подобно глупаво нещо, което съвсем не ми влиза в работата и което не желая да ми влиза в работата. Мистър Мърдстоун прави едно нетърпеливо движение, което отдавна очаквам. Мис Мърдстоун прави същото. Майка ми ги поглежда покорно, затваря книгата и я оставя настрана като нещо изостанало, което трябва да се довърши, когато приключа с другите си задължения.