Читать «Дейвид Копърфийлд» онлайн - страница 25

Може би избързвам. Може би загатвам за това по-рано, отколкото трябва. Но нека тъй да остане.

Разхождахме се дълго и се натоварихме с различни неща, които ни харесаха. Хвърлихме обратно във водата няколко морски звезди — не познавам добре този вид същества и затова и сега не съм сигурен дали те имаха основание да се чувствуват задължени, че сторихме това, или не — и се отправихме към жилището на мистър Пеготи. Спряхме се на завет край рачешката къщичка, за да разменим една невинна целувка, и влязохме на закуска, пламнали от здраве и удоволствие.

— Като два млади дрозда — каза мистър Пеготи и аз приех това като ласкателство.

Разбира се, бях влюбен в малката Емилия. Уверен съм, че обичах това дете също така нежно и с по-голяма чистота и незаинтересованост, отколкото съществуват и в най-хубавата любов на зрялата възраст, колкото и силна и облагородяваща да е тя. Въображението ми окръжаваше това дребничко синеоко същество с някакво ефирно сияние, което правеше от него ангел. Ако през някое слънчево утро тя бе разперила крилца и бе хвръкнала пред очите ми, не мисля, че бих счел това за нещо необикновено.

Цели часове се скитахме по мрачния, плосък ярмутски бряг подобно на влюбени. Дните пробягваха край нас и сякаш самото време не беше още пораснало, а бе дете, което вечно си играе. Казах на Емилия, че я обожавам и че ако не ми признае, че и тя ме обожава, ще бъда принуден да се самоубия със сабя. Тя ми отвърна със същото и не се съмнявам, че бе така.

А колкото се отнася до някакво чувство за неравенство, за това, че бяхме много малки, или за други пречки на пътя ни, то това не ни безпокоеше, тъй като нямахме бъдеще. Не мислехме, че ще пораснем, както и не очаквахме да станем по-малки. Будехме възхищение у мисис Гъмидж и Пеготи, които вечер често си шепнеха, когато ни виждаха да седим влюбено на малкото си сандъче:

— Божичко, колко са милички! — Мистър Пеготи ни се усмихваше иззад лулата си, а Хам по цяла вечер се хилеше и не вършеше нищо друго. Удоволствието, с което ни гледаха, приличаше на удоволствието, с което биха гледали някоя играчка или джобна репродукция на Колизеума.

Скоро открих, че мисис Гъмидж не е винаги толкова приятна, колкото би могла да бъде при обстоятелството, че живее при мистър Пеготи. Мисис Гъмидж имаше припрян нрав, а понякога хленчеше повече, отколкото би могло да бъде приятно за другите членове на едно такова малко общежитие. Ставаше ми много мъчно за нея, но имаше моменти, когато ми се струваше, че би било по-добре, ако си имаше собствен апартамент, където да се уедини, докато духът й се уталожи.

Понякога мистър Пеготи отиваше в една кръчма, наречена „Доброжелателят“. Узнах това на втората или третата вечер от пребиваването ни там. Той не си беше дошъл и мисис Гъмидж погледна към холандския часовник между осем и девет часа, като каза, че той е в кръчмата и още от сутринта е знаела, че ще бъде там.

През целия ден мисис Гъмидж беше в потиснато състояние на духа и сутринта бе избухнала в сълзи, когато огънят пушеше.