Читать «Картината» онлайн - страница 110

— Мразя да седя на маса, Реган — оплака се той. — Хваща ме секлета. Затова като се оженя ще стана бюфетчия.

— А аз пък не мога да дочакам — отвърна тя. — Ще ви видя пак вътре.

След като Ида седна и започна да си говори с групата, Реган се огледа из стаята. Оркестърът свиреше обзет от вълнение. Всички изглеждаха чудесно и напитките се лееха. Партито притежаваше онова неназовимо качество, което го правеше хубаво. „Луи трябва да е щастлив, — помисли си тя. — Поне за сега.“

Забеляза Жералдин Спуунфелоу на масата, която беше най-близо до подиума на почетното място заедно с група от дейците на асоциацията „Спасете миналото на Аспен“. Мястото й беше възможно най-близо до картините на дядо й, които сега бяха и двете на сцената. Тази на Бийсли бе покрита с платно на капки със сини спретнати украшения, символ на Колорадо. Тази на дядото, портрет на изтъкнат стар гражданин с бяла козя брадичка, вратовръзка на ластик и някак си упорито милосърдно изражение, беше силно осветена и затова беше невъзможно да не й обърнеш внимание.

Реган отиде да й каже здрасти. Жералдин тръсна глава. Изглеждаше, че наистина се радва да я види.

— Реган, първия път, когато ти и Луи дойдохте в къщи, не мислех, че ще бъдем тук заедно тази вечер — каза тя топло, обгръщайки ръцете й в своите.

— Адски много се радвам, че сме, Жералдин — отговори й искрено Реган. — Не мога да дочакам да чуя речта ти.

Жералдин й показа една тетрадка.

— Всичко е тук.

През рамото й Реган виждаше да се приближава висок възрастен мъж. Беше Енгъс Лудвиг, стария жител, с когото се беше запознала, когато тя и репортера го посетиха, стегнат и елегантен в смокинга си с червен пояс.

— Изглеждате дяволски добре, сър! — каза му с уважение.

— Благодаря, Реган. Ти самата изглеждаш страхотно. Дойдох да видя дали тази красива госпожа ще пожелае да сподели този танц с мен. Но съм малко притеснен, като си спомня как преди почти шейсет години ме отхвърли. Чувствата ми все още са малко наранени.

Жералдин извъртя глава и погледна мъжа, когото не беше виждала откакто беше още младо момиче. Зяпна от изненада и пулсът й се ускори.

— Енгъс Лудвиг — прошепна тя.

Двамата се засмяха едновременно и казаха:

— Не си се променила ни най-малко.

Енгъс взе ръката й в своята.

— Моля, госпожо?

Жералдин се изправи от стола си, без да сваля поглед от него нито за миг.

— Ще ни извиниш ли, Реган … — кимна Енгъс.

— Разбира се — отвърна Реган и се върна на масата си. „Я да видим, — помисли си тя, — кой може да дойде да ме потърси след петдесет години?“ Не можеше да се сети за никой.

Кит се бе запътила за тоалетната и Реган побърза да я настигне.

— Кит, чакай ме — извика тя.

Кит се обърна и се усмихна. Носеше ярко червена рокля, русата й коса беше стегната на кок.

— Реган, чувствам се като въшка.

— Защо?

— Дерууд току-що попита дали може да ме посети в Кънектикът след няколко седмици.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че се срещам с един мъж и започва да става сериозно.

Реган направи пауза.

— Горкият той. Изглежда наистина много те харесва.

— Да, но просто я няма магията. Той е много мил, но не мисля, че ще излезе нещо. Реших, че това е най-добрият начин да се измъкна.