Читать «Много гот» онлайн - страница 59

Сестрата изми засъхващите кървави петна от краката й и се опита да й помогне да се изправи. Само че щом стъпи на пода, коленете й омекнаха.

— Чакай на леглото, ще докарам количка.

И така, Ивлин, облечена в болнична престилка без гръб, панталони, пълни с неудобно подобие на превръзка, бе отведена със системата до болнично легло и там се почувства по-наранена и обхваната от безнадеждност от когато и да било преди.

— Трябва да се обадя по телефона — успя да каже на сестрата. — Да уредя гледачка на момчетата ми.

Докараха телефона до леглото й и тя позвъни първо вкъщи. Обадил се бе Дени.

Щом чу гласа му, усети как сълзите й потичат, но той бързаше и не му се говореше, а и не се притесни особено, когато му каза, че тази нощ нямало да се прибира.

— Двамата с Том нали слушате? — бе попитала тя.

— Да. Можем ли да дойдем да те видим?

— Не глупчо, утре се връщам. Много, ама много ми липсвате… Би ли повикал госпожа Уилсън, за да говоря с нея?

След като госпожа Уилсън я увери, че няма защо да се, притеснява, че ще остане през нощта, ако се налага — не, Денис не се бе обаждал, — Ивлин я помоли да викне Том.

— Здрасти, мамо, ти къде си? — гласчето му звучеше притеснено.

— Здравей, бонбонче.

Той се изкиска.

— Тази вечер мама няма да е вкъщи. Много се извинявам, но ще се върна чак утре.

— Нали утре сутринта ти ще ни закараш на училище?

— Може би няма да успея да се върна толкова рано, но задължително ще ви прибера от училище и ще отидем в кафенето, за да похапнем сладкиши. Нали става?

— Да — прошепна момчето. — А татко ще се прибере ли скоро?

— Ще му звънна ей сега и той ще се върне веднага щом успее да се освободи. А и аз утре се връщам… обещавам… нали става?

— Добре, мамо. А, мамо, днес насадихме семена в една саксия.

— Браво. Много ви обичам…

— Чао. — Той затвори неочаквано, точно както правят всички малки деца, но тази вечер Ивлин не можа да го понесе и зарови лице в чаршафа си, за да се наплаче.

От Денис все още нямаше никакви новини. Налагаше се отново да му се обади. Остави съобщение на пейджъра: „Денис, аз съм в болница «Кънтри Дженеръл», седмо отделение. Манди е вкъщи при децата, но ти също трябва да се прибереш.“ Беше се поколебала, защото не знаеше как да приключи съобщението си. „Аз ще се оправя — бе добавила тя. — Само че загубих бебето.“

Остави слушалката на място и заплака отново, разтърсвана от ридания, които се опитваше да скрие от останалите жени около нея, но не успя. Вече бе станало шест вечерта. Не можеше и да помисли за храната, която й донесоха, затова остана да лежи, вперила поглед в стената, прекалено шокирана, за да заспи.

Думите „загубих бебето“ непрекъснато се въртяха в главата й. „Загубих“ не й се струваше точно, сякаш го бе оставила, изпуснала някъде… и сега не можеше да го намери. Всъщност чудесно знаеше къде е, в онзи мехур в тоалетната, може би вече пренесен в лабораторията или изхвърлен за изгаряне с останалата част от боклука. Ужасни мисли, но не успяваше да се отърве от тях, докато лежеше отпусната на възглавниците и наблюдаваше какво става в отделението, гледаше как се местят стрелките на часовника и усети сълзите да се стичат по лицето й, този път беззвучно.