Читать «Много гот» онлайн - страница 148

Освен казаното от Том.

— Сандвичи с яйца! Мамо! Не мога да ги ям… младоженецът не може да лъха на яйца.

— Всичко е наред. Дошла съм подготвена — успокои го Ана и бръкна в огромната си раница. — Ще вземеш „Тик-так“, специално за теб ги донесох.

Тя наблюдаваше четирите си деца да се смеят и да се шегуват и сърцето й се изпълваше с гордост, всъщност бе готова да се пръсне, затова отблъсна мисълта, че това е някакъв край. Следващия път, когато щяха да си направят семеен пикник, щяха да присъстват и Дийпа, и бебето. Но това бе хубаво, не бе тъжно, нали? Защо тогава се чувстваше толкова разстроена?

Първият гост, който пристигна малко след три следобед, бе Джозеф. Той спря смешната си малка кола, която според нея никак не му отиваше. Беше прекалено висок за миниатюрното возило. Изскочи и се разгъна също като герой от анимационен филм, облечен в бял ленен костюм… и по всичко личеше, че е сам. Усмихваше им се, махаше им, понесъл огромен увит пакет, който притисна до гърдите си, когато Ана се хвърли към него.

Ив погледна Роби, който не се затича, но застана на края на одеялото и заподскача от радост.

— Това е татко ми Джофус, това е татко ми Джофус — повтаряше безспир и всички се разсмяха.

Джозеф целуна всички, дори Дени и Том, а Роби грабна на ръце и го прегърна.

— Казвай, Том, как си? — попита Джозеф.

— Много гот.

— Естествено. Браво. Много хубава риза… Как е госпожата?

— Супер… остават й около три седмици и половина до старта, но се оправяме. Добре е.

Джозеф подаде пакета и преди още Том да го отнесе под тентата, добави:

— Имам още един малък подарък и искам да поговорим, така че щом ти остане малко време… преди церемонията, ако може, нали?

— Добре, ама не трябваше, да знаеш.

— Напротив.

Джозеф седна на одеялото до тях, прегърнал Ана от едната страна, а Роби се зае да си поиграе с връзките на обувките му.

— Значи така, Иви, първият излетя от гнездото. Как си? — Усмихваше й се. А тя се стараеше да не забелязва колко добре изглежда той.

— Супер, наистина, супер. Просто не ме карай пак да се разплаквам. Май изобщо не трябваше да си правя труда да си слагам грим.

— Къде е Мишел? — попита Дени. — Добре ли е?

— Ами… предаде най-искрени извинения, че няма да успее да дойде. Разтегнала си е гърба.

— Горкичката. Как стана? — Ив се надяваше да звучи искрено, но бе истински облекчена, че Мишел няма да присъства.

— А… във фитнеса май. — Джозеф приключи с този въпрос и погали Ана по главата. — Изглеждаш чудесно — каза й.

— Харесва ли ти? — усмихна се тя. — Аз съм миниазът на Дийпа.

Всички се разсмяха при тези думи.

— И така… нямам търпение да се запозная с Денис. — Джозеф се обърна към Ив с усмивка.

— Аха! — възкликна тя. — Ще трябва да ми кажеш какво мислиш.

Той й кимна и вдигна вежди.

Цял конвой коли се насочваше към полето. Време бе да сгънат одеялото, да си пригладят дрехите и церемонията да започне.

Ив прегърна Том за последен път и застана до него.