Читать «Дарът на орела» онлайн - страница 184

Дон Хуан ми беше казал, че в лявата страна няма сълзи, че един воин не може да ридае и че единственият израз на мъката е трепетът, който идва от самите недра на вселената. Мъката е сякаш едно от излъчванията на Орела. Трепетът на воина е нескончаем. И докато жената Нагуал ми говореше и ме държеше, аз усетих този трепет.

Тя ме прегърна и притисна глава до моята. Помислих си, че ме извива като парче плат. Усетих как нещо излиза от тялото ми или се влива от нейното тяло в моето. Мъката ми беше тъй дълбока и толкова бързо ме обгърна, че свят ми се зави. Паднах на земята с жената Нагуал, която още ме прегръщаше. Помислих като в сън, че докато падахме, сигурно съм ударил челото й. Лицето й и моето се обляха в кръв. Кръв замрежи и очите й.

Дон Хуан и дон Хенаро бързо ме вдигнаха. Задържаха ме. Изпитвах неконтролируеми спазми като при апоплектичен припадък. Жените воини наобиколиха жената Нагуал; после застанаха в редица насред стаята. Мъжете се присъединиха към тях. В един момент се оформи безкрайна верига от енергия, която се движеше помежду им. Редицата се раздвижи и запреминава пред мен. Всеки един идваше за миг и заставаше пред мен, но без да прекъсва редицата. Сякаш бяха на конвейр, който ги придвижваше и ги спираше точно пред мен. Най-напред минаха мъжете куриери, после жените куриери, после мъжете воини, после сънувачите, прикривачите и накрая жената Нагуал. Минаваха покрай мен и оставаха за секунда-две в пълния си ръст, достатъчно дълго, за да си кажем „сбогом“, а след това изчезваха в чернотата на тайнствения отвор, който се беше появил в стаята.

Дон Хуан ме натисна по гърба и ме облекчи малко от непоносимата ми мъка. Каза, че разбира болката ми и че афинитетът между мъжа Нагуал и жената Нагуал не може да се формулира. Той съществува като резултат от излъчванията на Орела; щом веднъж двама души са заедно и се разделят, няма начин да се запълни празнотата, защото това не е социална празнота, а движение на тия излъчвания.

След това дон Хуан ми каза, че ще ме измести в крайната ми дясна позиция. Каза, че това е милостива, макар и временна маневра; тя щяла да ми позволи за момент да забравя, но няма да ме успокои, когато отново си го припомня.

Каза ми също, че актът на припомняне е изцяло неразбираем. В действителност това е акт на припомняне на самия себе си, който не спира при спомена за взаимодействието между воините в лявостранното им съзнание, но продължава да си спомня всяко нещо, което сияйното тяло е съхранило от мига на раждането.

Системното взаимодействие, през което воините минават в състоянията на повишено съзнание, е само средство да се примами другото „аз“ да разкрие себе си по отношение на спомените. Този акт на спомняне, макар и да изглежда свързан с воините, е нещо, което е в пределите на всяко човешко същество; всеки от нас може да отиде диретно в спомените на своята сияйност с непредвидими резултати.