Читать «Деликатно затруднение» онлайн - страница 7

Скоро Ри изтича на двора да си играе; бяхме й купили сипки с цвят на пламък в една клетка на прасковата; тя много ги обичаше, а ние с Натали останахме на масата и се замислихме за съня й.

Аз бях на нейния въображаем хълм, където въздухът не достигаше, цветовете изглеждаха избелели и едно изоставено дете стискаше книжката си и наблюдаваше търкалящата се край него пламтяща кола. Символът на Слънцето, колелото, на което е бил разпънат Иксион, може би образът на нашата цивилизация… Тантрически символ на близкия огън… Всички тези неща и в прибавка първата станция без екипаж, която обикаля Слънцето — едно от великите постижения на Западната цивилизация, сама по себе си символ на пробуждането на множество затаени отговори в човека. Дали те не се отразяваха върху всички малки деца? Дали тези отговори не променяха по някакъв начин психиката им? Дали не ги обременяваха при подготовката им да минат по траекторията, следвана от Белия свят? Какво щяха да докажат новините от Юпитер? Каква роля играе чичо Ян, откривателят на живота там, в примитивния театър на мозъка на Ри?

Задавах си тези въпроси просто така, без да търся отговори. Изпитвах удоволствие от появата на големите въпроси, възхищавах се на принципа, че ако един въпрос наистина е важен, той сам по себе си е достатъчен и не изисква непременно отговор. В онези дни отговорите въобще не ме безпокояха. Аз по природа не съм мислител. Работата ми на платото беше свързана с чувствата и за това ми плащаха. Отговорите бяха задължение на Джони Уейс и неговите приятелчета.

— Не е лошо да ставаме — каза по едно време Натали и се захвана да прибира чашките. — Щом имаш почивен ден, нека го използваме добре. Утре отново ще трябва да си на работа на границата заедно с Грийвс.

— Знам и без да ми го напомняш, скъпа.

— Не напомням нищо, просто изричам един очевиден факт.

Когато мина край мен на път за кухнята, аз й подхвърлих:

— Знам, че тази къща е архаична, същинска селска съборетина. Но ако не бях се съгласил на нередовна гранична служба, сега нямаше и това да имаме. Щяхме да бъдем натикани в Източния или в някой друг гигантски жилищен комплекс на града, подобен на онзи, в който си прекарала мизерното си детство. Тогава сигурно щеше да се оплакваш още повече.

Тя продължи към кухнята с чашките и чинийките. Вярно беше, че къщата бе строена от и за селяни, но нейните дебели около метър каменни стени предпазваха добре от летните горещини и острия бръснещ зимен студ. Натали не промълви нито дума и когато все пак проговори, то беше толкова тихо, че едва я чувах от всекидневната:

— Не се оплаквам, Джери. Едва ли бих посмяла…

Станах и отидох при нея. Тя стоеше до мивката, същата, както си я представях често — тежката й тъмна коса, пристегната с ластик, се спускаше свободно назад. Аз я обичах, но тя често ме вбесяваше!