Читать «Последната нощ» онлайн - страница 2

— Смахнат — каза Волмар и понечи да се пъхне под завивката си.

В този момент изключиха силовите полета на леглата им. Двамата приятели се намериха на пода. Волмар потърка ударения си лакет.

— Това е направо скандално — извика Рандайк. — Как може да изключат силовите полета? Върху какво ще спим сега?

Заедно с полъх леден въздух до тях достигна далечен смях.

— Да видим какво става с другите — предложи Рандайк. — Един господ знае какво още ще му хрумне на този луд.

Щом отвори вратата, той се закова на мястото си. Белите стени на коридора бяха покрити с ледени кристали.

Почти едновременно се отвориха вратите вляво и вдясно от тях и София и другите трима приятели излязоха от стаите си със смутени лица.

— Ще се оплачем на управата на хотела — каза София. Тя приглади дългите си коси и ги нави на кок зад тила си. В тясната си връхна дреха изглеждаше почти напълно облечена. Рандайк беше благодарен, когато Волмар му подаде един халат, за да скрие пижамата си.

— Ама че мърляв хотел — възкликна Люис. — Според разпоредбата силовите полета трябва да са обезпечени петкратно. Невъзможно е да излязат от строя! — Той леко накуцваше, когато излезе в коридора. — В края на краищата законът за опазване на жизнеността и оптимизма не е измислен току-така. Направо е недопустимо за икономия да се изключват една или две от осигурителните степени!

Разрешени и кисели, зад Люис се появиха Трьолс и Гонсалес — двамата му другари по стая. Загръщаха се зъзнещи в халатите си.

— Проклета работа — каза Гонсалес. — Кому хрумна идеята да дойдем в този край? Никой нормален човек не кара отпуската си в Шотландия.

— Действително — забеляза някакъв нежен глас зад гърба им. — Хотелът е прокълнат. Построен е върху напоена с кръв земя.

Когато шестимата приятели се обърнаха стреснати, видяха белобрадия старец на другия край на коридора.

— Вие? — подвикна Люис. — Ще се погрижим да ви се потърси сметка! Веднага приведете в ред климатичната инсталация!

Старецът само се изкиска, но не помръдна от мястото си.

— Как може да сте толкова подъл? — извика София. — Това е първият ден от отпуската ни.

Старецът избухна в звънък смях.

Кипнал от гняв, Волмар запрати ключа си по него. Но преди още той да достигне целта си, старецът вече бе изчезнал, сякаш се бе изпарил.

Изумлението им трая само миг, защото студът ги принуди припряно да забързат към асансьора. Облекчено си поеха дъх; поне гравитационният подемник работеше. Изчакаха го да пристигне на техния етаж.

— Не е необходимо да отиваме всички — каза Волмар. — Кой знае какво ще стане тук горе, ако изчезнем всички. Рандайк и София ще отидат до управата на хотела и ще поискат незабавна помощ.

„Защо ли се подхилва така?“ — помисли си Рандайк. Когато обаче разгледа по-внимателно лицето на Волмар, видя, че устните му не помръдват. Този израз трябва да е идвал от очите му. София тръгна напред. Рандайк метна към Волмар един подозрителен поглед и я последва.

Платформата бавно потъна в шахтата. Сепнаха се едва когато не спря на етажа на администрацията, както бяха подали командата, а продължи да се плъзга неудържимо надолу. Аварийната спирачка не задействува. София се притисна към Рандайк. Той инстинктивно я обгърна с ръка.