Читать «Последната нощ» онлайн

Бернд Улбрих

Последната нощ

Студът проникваше постепенно в тялото му. Плуваше под някакъв леден похлупак и отчаяно търсеше дупка в него. Тъкмо когато вече мислеше, че се задушава, той се събуди.

В стаята беше тъмно. Потръпна от студа и потърси ключа на лампата.

От вентилационната решетка излизаше едва забележим полъх пара. Около тесните прорези се бе образувал скреж.

— Волмар! — Пред устата му се разнесе облак пара. — Волмар, събуди се!

Приятелят му се размърда. За миг остана в позата на добре охранен Буда върху леглото от силово поле, после отвори очи и замига недоволно срещу светлината.

— Защо ме будиш? — Придърпа смъкналата се завивка. — По дяволите, колко е часът?

Часовникът над екрана показваше нула часа и двадесет и четири минути.

— Нищо ли не забелязваш? — попита Рандайк.

— Студено е — отговори, прозявайки се, Волмар. — Обади се в контролния пункт да поправят инсталацията. — Той се отпусна назад и дръпна завивката върху себе си.

За пръв път Рандайк завидя на приятеля си за дебелината му, която, изглежда, го предпазваше не само от студа, но бе и в основата на флегматичния му темперамент. Като натисна разгневен копчето за повикване, той каза:

— Сигурно е най-малко десет градуса под нулата.

Екранът не прояви никакви признаци на живот. Рандайк погледна безпомощно към Волмар. Заедно с топлината тяхната стая бе загубила всякакъв уют. Мебелите приличаха на ледени блокове. Дори и картините по стените не внасяха вече живот в помещението.

— Става все по-студено! — каза Рандайк. — Взели сме си само летни дрехи.

— Навън е топло — промърмори Волмар под завивката. — Отвори прозореца!

Обаче автоматът не задействува, остъклената стена си остана затворена. Дори и затъмнението не можеше да се отстрани.

Волмар се държеше така, сякаш изобщо не е очаквал нещо друго.

— Странна нощ — отбеляза той лаконично. — Чудесно начало на отпуската.

— Нищо не разбирам — призна Рандайк. — Какво изобщо става тук?

— Защо да не разбирате нищо? — попита учтиво някакъв непознат, но приятен глас. — Всичко е толкова просто. Аз превключих климатичната инсталация.

Главите им се обърнаха като по команда. До затворената врата на стаята стоеше статуята на Шекспир от хотелското фоайе. Усмивка заигра по сериозното му лице.

— Аз контролирам всички автоматични съоръжения. — Бронзовата му уста изричаше грациозно думите. — Вие сте откъснати от всякаква външна помощ, сградата е затворена херметически.

Статуята се разпадна и на пода остана само купчинка прах.

Двамата приятели се спогледаха в недоумение. Тогава екранът просветля, появи се главата на някакъв непознат. Имаше мършаво, почти лишено от плът лице, устата и брадичката му бяха обкръжени от рядка бяла брада.

— Напълно в неговия стил — каза старецът. — Пак иска благородно да поеме цялата вина върху себе си. Откакто го познавам, все се хвали, че управлява хода на времето и света според желанията на поетическия си гений. При това единственият шум, с който разтърсва света, е дращенето на перото му. Не му вярвайте нито дума. Аз съм отговорен за всичко, единствено аз. — Той се изсмя ехидно и образът изчезна.