Читать «Планета от клас Земя» онлайн - страница 2

По-пронизително, отколкото в спомена, далечното бучене достигна до слуха му. Стъпалата поеха нервната вибрация на пода.. Вече не мръзнеше. Но когато си слагаше дрехите, пръстите му трепереха. Лицата, гласовете, въздухът — изглежда, всичко носеше печата на предвещаващото гибел трептене.

— Колко време…

— Около три часа — отвърна Джордж. Гласът му прозвуча неочаквано нежно.

— Но защо…?

Оказа се, че никой не е в състояние да даде сведения за това. Очевидно бе сигурно само едно — автоматиката за събуждане се беше включила прекалено късно. Цялата система за управление на космическия кораб явно се бе намирала в ужасен безпорядък през един доста дълъг период от време. Сега някои от блоковете отново работеха задоволително. Но беше невъзможно да се измъкне информация от запомнящите устройства за въпросния отрязък от време.

— Невероятно — каза Друнен изтощен. — При десетократен редунданс това е невероятно.

Джордж повдигна рамене.

— По време на полета трябва да се е случило нещо, което надминава въображението ни и всякакви отклонения, някакъв физически ефект, знам ли. Без помощта на запаметяващото устройство едва ли бихме могли да го възстановим.

— Сега би трябвало да мислим за бъдещето — отбеляза Вандерболт. В педантичен ред, сякаш щяха да му потрябват още веднъж, той поставяше употребените инструменти в стерилизатора. В това се криеше някаква безсмисленост, която възмути Друнен.

— Какво ти бъдеще? Грижиш се за надгробен паметник ли?

Той осъзнаваше несправедливостта на думите си, но тяхната лаконична отдалеченост му помогна да овладее страха си. И още една постоянна точка се задържаше сред хаоса на мислите му: „Къде е Монте?“

Вероятно при други обстоятелства горчивият тон не би убягнал на Друнен. Освен това самолетите перманентно бяха готови да поемат шестдесет или седемдесет души. Екипировка, инструменти, хранителни продукти винаги имаше на борда. Космическият кораб постоянно бе с два от тези неунищожими апарати. Натоварени, но с какво?

— Ами с каквото е необходимо — отговори Вандерболт.

Невъзмутимостта на лекаря направи Друнен агресивен. Раздразнен, той наблюдаваше движенията му. Без да мърда някоя друга част на тялото освен ръцете си, Вандерболт сортираше с ритуална отмереност инструменти — един умело конструиран идол. Признанието за собствената завист му отне и сили, и сигурност. Огорчен, притисна ръце о бедрата си.

— Спокойно — каза Вандерболт, — съвсем спокойно. Няма смисъл да се вълнуваме. Няма абсолютно никакъв смисъл.

— Разбираш ли — допълни Джордж, — не сме в състояние да повлияем на хода на нещата. Отвратително дълго време — три часа.

Докато подаваше хранителната паста на Друнен, лекарят продължи:

— Не бива да го схващаш неправилно, когато казвам, че това, дето те събудихме, вероятно е варварщина. — В думите му се съдържаше идиотска нежност, безкрайна доброта.

Друнен не разбра смисъла. В мислите му все още цареше хаос. Изкрещя истерично: