Читать «Планета от клас Земя» онлайн - страница 17

Температурата в ковчега на Катлин се беше покачила с два градуса. Този факт определяше, все още неточно, времето на приземяването му. След два-три часа, прецени той, при всички обстоятелства ревитализацията трябва да бъде задействана. Повика Вандерболт, но не получи отговор. Светлата точка на локаторния екран следваше необезпокоявана траекторията си. Междувремено стотици хиляди километри ги разделиха, а Монтеверди продължаваше да завива в голяма дъга на югоизток. Какво ли го караше да прави това? Отдавна трябваше да е оставил центъра на вихрушката зад гърба си.

Друнен взе курс на изток и поиска да обърне на юг. Но лошото време отново го пресрещна. Ураганът трябваше да е променил посоката си. Почувства се изложен на натиска на несигурното бъдеще, на задачите, които стояха пред тях. Изкуственото стабилизиране на глисера щеше да изразходва огромни количества енергия. И без това не изглеждаше Монтеверди и Вандерболт да се нуждаят от помощ. В краен случай им оставаха възможностите на гравитационния стабилизатор. Продължи да следва курс на изток с убеждението, че нищо не можеше да направи за тях.

Чувствителността на локатора на другия глисер почти достигна границата на измервателния обхват. Внезапно движението му спря. После отново се усили и пак спря, като че ли се натъкна на някаква пречка. Друнен се опита отчаяно да установи връзка. За един миг неподвижното петно още се виждаше на екрана, докато накрая колебливо изгасна. Дали бяха се приземили и сега бяха заслонени от планините?

Намираха се откъм тъмната страна. Несъмнено уредите разрешаваха кацане и без видимост. Но на една непозната планета и най-опитният пилот не би се решил на това без наложителни причини. Нещо беше принудило Монтеверди. Продължаваше да се мъчи да установи отново контакт с тях. Мисълта, че е сам, го накара да настръхне. Хвърли поглед на контейнера, който покровителствено обгръщаше жената, сякаш тя беше виновна. Представата да бъде сам с нея не го развесели особено. Не изпитваше ни най-малко желание да си играе на Адам и Ева. Освен това съзираше под себе си не толкова кичестите цветове на рая, колкото тъмата на ада. Ван, Монте, не може да бъде да сте се блъснали в някой връх, да сте се натъкнали на вулканично изригване или на каквото и да е там. Не може да лежите някъде размазани, мъртви. Вие сте живи, обадете се, живи сте!

Предаде управлението на автопилота. После стана, промъкна се в трюма. Прекара ръка по съоръжението. Вдигна това-онова, провери внимателно с очи. Температурата се беше покачила с няколко градуса. Оставаше дяволски малко време. Поне със съвет да можеше да му помогне Вандерболт. Едно нещо със сигурност му беше ясно — критичната граница настъпваше само след няколко градуса. Щом я достигнеше, автоматът започваше съживяването. Проклинаше инструкторите, които не бяха помислили за такава ситуация: хладилните камери не разполагаха с автономни хладилни устройства. Рискът процесът на съживяване да започне във въздуха беше неизмерим. Само раздрусванията… Той преодоля изкушението да отвори капака, да разгледа лицето й.