Читать «Оцелелите» онлайн - страница 4

В зениците й се отразяваше тънък светлинен лъч. Без да го погледне, тя попита:

— Ти ли си? — беше обикновен въпрос, който не изисква отговор.

Сдържаната й мълчаливост го направи несигурен. Ръката му се плъзна надолу, докосна бегло гърдите й.

— Бях те загубил. Къде беше? Търсих те.

Тя знаеше, че той послъгва, но се засмя.

В каютата му нахлу здрачната светлина на далечното слънце. Телата им се отделиха едно от друго, почиваха изтощени, отпуснали глави върху потни ръце. Той жадно вдъхваше миризмата на нейната кожа, дишаше дълбоко и равномерно. После помежду им затрептя нежен шепот, подобен на пращящо пламъче, и отново замря.

Той мислеше, че тя спи, когато чу въпроса й:

— Защо ме търсеше?

Бе изненадан, каза, противоречейки си, бързо, за да прикрие смущението си:

— Не съм те търсил.

— Наблюдавах те.

Какво искаше тя? Присмиваше ли му се? Той не знаеше какво да отвърне, за да не се изложи. Твърдостта в гласа му бе неубедителна.

— Защо питаш?

Тя се поколеба:

— Никой никого не пожелава истински.

Плахостта в думите й породи у него особено чувство на лекота.

— Ние сме изключение. — Този път сигурността му беше неподправена.

Тя се усмихна внимателно и прикрито, така че почти не се забеляза. В каютата беше достатъчно светло обаче, за да му направи впечатление. Той осъзна завладяващото го напрежение едва сега, когато то замря.

Тя запита:

— На мене ли се смееш?

Той поклати глава:

— Странно, и двамата сме се страхували от едно и също нещо.

Усмивката й се очерта по-ясно.

В този момент тя му се стори по-близка, отколкото целия му досегашен живот. Той усещаше топлината й, кожата й бе кадифена, в учудващ контраст с момчешката мършавина на тялото й. Всяко друго възприятие изчезна, завладя го състояние на пълна независимост от околния свят. За дълго нищо не смущаваше тяхното уединение.

Корабът прелетя астероидния пояс, без да намали огромната си скорост. Водещият лъч го връщаше уверено назад към Земята.

През прозореца се прокрадваше ярка светлина и се губеше между мебелите. Непрекъснато припламваше безшумно. Космическата капсула напредваше сред нажежени облаци, оставяше след себе си следи от разбити астероиди. Корабът бе съвършен, въплъщаваше в себе си напредъка на човечеството, напълно автоматичен, най-висша, последна дума на човешката цивилизация.

Катен се протегна, ставите му изпукаха.

— Бихме могли да се изкъпем — каза той. — След половин час басейнът ще е претъпкан. — Поиска да се надигне.

Лара се засмя, търкулна се върху него и започна да го целува. Нейната нежност и детинска палавост му бяха приятни. Той се отдаде на омайващото чувство, че е причина за тази нежност. Но не изпита суета.

— Какъв уикенд! А аз почти се бях отказала — беше щастлива като в приказките, — ти, този кораб, въобще всичко. Представяш ли си, нямаше да дойда! Чудовищно! — Засмя се и го погъделичка. — Отвратителна овца съм, наистина отвратителна. Като си помисля само, че не исках да дойда.

Катен я ухапа по ръката.

— Ох! Но беше доста скучно, знаеш ли, а Бейли в края на краищата е мило момче.