Читать «Оцелелите» онлайн

Бернд Улбрих

Оцелелите

Сатурн се издигна над невидимия хоризонт. Планетата се носеше над него бавно, лениво, като мехур в гъста течност. Това бе най-красивото, което Катен бе виждал някога.

Сега брюнетката танцуваше с Бейли. Преди това, вдигайки рамене, тя се бе отдалечила, след като Катен не бе обърнал внимание на поканата й. Тя не правеше лошо впечатление. Изглежда, беше от хората, които знаеха всичко. А и кой ли не знаеше всичко: най-ниско разположения град в света, най-южната автострада? Той не завиждаше на Бейли.

Този рус, загорял смелчага я бе притиснал здраво, ръката му се плъзгаше бавно и нервно по гърба й. Катен се подсмихна. Бейли бе просто ненаситен. За миг погледите им се срещнаха. Бейли се усмихна, но очите му останаха студени. Нито приглушената, дрезгаво вибрираща музика, нито момичето променяха вида му.

Катен плъзна поглед по тръпнещото танцуващо множество. Когато намери това, което търсеше, се върна към Бейли. Те си подхождаха много — черното лъскаво маце и русият пират.

Впрочем и Катен харесваше Бейли — как бе организирал това, как мислеше за всичко. Винаги измисляше нещо, успя да осъществи дори това пътуване до Сатурн. За него като че ли нямаше забрани. Действаше естествено и непринудено. Когато срещнеше неразбиране, вдигаше отегчено рамене. Въпреки това се наслаждаваше на удивлението, което предизвикваше. Това не беше убегнало на Катен. Талантът и страстта му към атракции му бяха създали славата: когато си с Бейли, винаги нещо се случва.

Повечето от хората бяха дошли, защото в края на седмицата на Земята им беше скучно. Надяваха се да преживеят нещо вълнуващо или поне да прекарат няколко часа с някой интересен тип. Цяла дузина момичета бяха хлътнали по Бейли, но той се измъкваше от всичко, което заплашваше да продължи повече от една вечер. Така беше свикнал.

Катен се беше наситил и вече не искаше нищо. Може би причината за това беше Лара. Той не бе сигурен. Погледът му бродеше сред танцуващите. Лара я нямаше. Не беше я виждал от сутринта. Тя не излизаше от мислите му. Господи, но защо тъкмо тя? Представата за кокалестото й тяло, за тъмната й коса го изпълваше по своеобразен начин с плътско желание. Озадачен, той искаше да се отърси от възбудата, но тя не изчезваше, сякаш бе част от самия него. Всички лъкатушни пътища на въображението му отново и отново водеха към нея. Момичето със студеното име Лара беше желано, но му се струваше недостижимо. Копнежът по нея запълваше, макар и само за миг, празнотата, която осъзнаваше едва сега. Години по-късно, а може би и след месеци, дни, дори секунди самият този копнеж щеше да се превърне в празнота. Така поне предчувствуваше той и си мислеше: „Трябва да я намеря.“

Бейли му смигна и изчезна с брюнетката. Лека-полека дансингът се опразваше. След няколко часа всички отново щяха да бъдат тук, доволни, гладни, шумни. Винаги ставаше така — един започваше и това действаше като искра.

Катен внимаваше да не пропусне кой излиза от куполообразното помещение. Когато почти всички излязоха, напрегнатото очакване го напусна. Сега седеше съкрушен, потънал в своето отчаяние. Ако имаше силата да унищожи себе си, кораба, Лара, музиката, би го сторил. Не можеше да й забрани да се забавлява. Какво знаеше той за кея? Може би това, което смяташе, че изпитва, бе само плод на въображението, истерия. То не водеше до никъде. В своето самосъжаление той се почувства глупав. Необходимостта да бъде сам смъкваше от него всички предпазни воали.