Читать «Фонтаните на рая» онлайн - страница 3

Гърмът протътна още веднъж, но Калидаса знаеше, че обещанията му бяха лъжливи. Дори тук, на върха на Демонската скала, въздухът висеше застинал и безжизнен. Не последва внезапно преваляване, предвестник на началото на мусонния период. Преди да завалят дъждовете, може би гладът щеше да се прибави към неговите грижи.

— Ваше величество! — обади се смирено шамбеланът, управляващ царския дворец. — Пратениците скоро ще потеглят! Желаят да ви отдадат последна почит!

„А, да! Онези двамината, бледоликите посланици, пристигнали отвъд океана!“ Би съжалил, ако си тръгнеха, тъй като в омразната им „Тейпробани“ бяха донесли чудеса, за които така и не признаха, че не можеха да се сравнят с неговата крепост-палат в небето!

Калидаса обърна гръб на планината с бяла шапка и неравния, мержелеещ се пейзаж и заслиза по стъпалата от гранит към приемната зала. Зад него шамбеланът и свитата му понесоха дарове от слонова кост и скъпоценни камъни вместо високите, горди мъже, които чакаха, за да се сбогуват. Не след дълго те щяха да отнесат съкровищата на Тейпробейн в задморска страна, в град, с векове по-млад от Ранапура, и може би щяха да отклонят, макар и за малко, император Хадриан от мрачните му помисли.

Маханайаке Тхеро пристъпваше бавно към северния парапет. Робата му гореше като оранжев огън на фона на бялата мазилка на стените на храма. Далече отдолу от хоризонт до хоризонт се разпростираха оризови ниви в шахматен порядък, тъмните линии на иригационните канали и бляскавата синева на Паравана Самудра, в чиито води свещените куполи на Ранапура сякаш плуваха като призрачни мехурчета, неимоверно големи, ако човек си спомнеше разстоянието, на което се намираха. Бе наблюдавал тази вечно изменяща се панорама, но така и не успя да обхване всички подробности на реещата се плетеница. Цветовете и границите им се размиваха с настъпването на всеки сезон или временно заоблачаване. „До деня, когато и аз ще потъна в мрак, все ще откривам нови багри!“ — помисли Бодхидхарма.

Само едно нещо нарушаваше вълшебния пейзаж. Заобленият каменен блок на Демонската скала, макар и миниатюрен поради разстоянието, изглеждаше като чужд нашественик. Легенда гласеше, че Якагала била частица от раждащ целебни билки хималайски връх, който богът на маймуните Хануман изпуснал случайно в бързината, докато носел лекарство и планината на своите ранени в битката при Рамайана другари.

От тази дистанция не можеха да се различат подробностите на скъпата, но безполезна и глупава прищявка на Калидаса, с изключение на едва забележимата линия, загатваща контурите на крепостния вал на градините на удоволствието. Дори веднъж преживяното в тях се вплиташе завинаги в подсъзнанието и се асоциираше с Демонската скала. Пред вътрешния поглед на Маханайаке Тхеро като на яве се протегнаха огромни лъвски лапи откъм зъберите на скалата, а към върха се извисиха бойниците на крепостта, която обитаваше трижди проклетият цар…

Стовари се гръм. Тътенът доби бързо небивала мощ и разлюля планината. Небето се разтресе продължително, после звукът препусна и заглъхна на изток. Няколко дълги секунди ехото преливаше ръба на хоризонта.