Читать «Куца съдба» онлайн - страница 8

Ай, ай, ай, каква маниерна, вулгарна, претенциозна плява! Не е за вярване, че това е покълнало в същото парченце на душата ми, откъдето след петнадесет години дойдоха и моите „Съвременни приказки“, от същото парченце на душата ми, от което израства сега моята Синя папка…

Не, няма да им дам моя „Нарцис“. Първо, защото го имам само в един екземпляр. Второ, защото никой не бива да знае, че Феликс Александрович Сорокин, авторът на романа „Другари офицери“ и „Равнение спрямо средата!“, да не говорим за сценариите и армейските очерци, пише още и разни порнографски фантасмагории.

Я по-добре да им дам това. Петдесет и осма година. „Корягини“. Пиеса в три действия. Действащи лица: Сергей Иванович Корягин, учен, на около 60 години; Ирина Петровна, негова съпруга, 45-годишна; Николай Сергеевич Корягин, негов син от първия брак, демобилизиран офицер, към 30-годишен. И още седем действащи лица — студенти, художници, курсисти от военната академия… Действието се развива в Москва, в наши дни.

„Аня: Слушай, мога ли да ти задам един въпрос?

Николай: Опитай.

Аня: А няма ли да се засегнеш?

Николай: Зависи… Не, няма да се засегна. За жена ми ли?

Аня: Да. Защо се разведе с нея?“

Много добре. Антон Павлович. Константин Сергеевич. Владимир Иванович. Най-важното е, че не е завършено и никога няма да бъде завършено. Точно това ще им дадем.

Оставих ръкописа зад гърба си, след което започнах да напъхвам и тъпча в шкафчето всичко останало, но в този момент се натъкнах на общата тетрадка с лепкава кафява подвързия, набъбнала от стърчащи, напъхани вътре листове. Дори се засмях от радост и й казах: „Ето къде си била, гълъбче!“ — защото това беше свидна, скъпоценна тетрадка, защото това беше моят работен дневник, изгубен миналата година, когато за последен път подреждах книжата си.

Тетрадката сама се разтвори в ръцете ми и вътре се оказа моят свиден цангов чешки молив, не някакъв си обикновен молив, а талисман; всички сюжети трябваше да се записват с този и никакъв друг молив, въпреки че, честно казано, той беше доста неудобен, защото беше сцепен на две места и графитът му хлътваше при по-непредпазливо натискане.

Излиза, че вече съвсем съм забравил, че тази тетрадка е започната на 30 март точно преди единадесет години. Тогава пишех повестта „Желязното семейство“ — за съвременните, мирновременните, така да се каже, танкисти. Писах я трудно, с кръв и пот беше написана тая повест. Сещам се, че няколко пъти ходих в командировки до различни армейски части, премръзна ми дясното ухо и все пак нищо не излезе. Повестта беше отхвърлена. Благодарен съм, че поне аванса не си взеха.

Прелиствах страниците с еднообразни записки.

„2-04. Напр. 5 стр. Вечерта 2 стр. Общо 135 стр.

3.04. Напр. 4 стр. Веч. 1 стр. Общо 140…“

При мен този признак е сигурен: ако не си водя други бележки, освен статистическите, значи работата върви или много добре, или на провал. Впрочем на 7.04. бележката беше странна: „Писах жалба до правителствения сенат.“ И още: 19.04. „Гнусен като угарка в писоар“. И на 3.05: „От нищо не се остарява така, както от предателството“.