Читать «Куца съдба» онлайн - страница 221

На двора изрева двигател, иззад ъгъла изскочи огромната, безкрайно дълга лимузина на Квадрига (личен подарък от господин президента за безкористната служба с четка в ръка). Без да подбира откъде минава, тя се устреми към портата, изби я с трясък, излетя на шосето, зави и се изгуби от погледа му.

— Все пак избяга, гадината — промърмори Виктор не без завист.

Той слезе от перваза, метна автомата на рамо, надяна шлифера върху него и повика войничето. То не отговори. Надникна под дивана, но там беше само влажният вързоп с униформата му. Виктор запали още една цигара и излезе на двора. В люляковите храсти край избитата врата намери пейка със странна форма, но много удобна, а най-важното беше, че оттам имаше чудесен изглед към шосето. Седна, преметна крак върху крак и се загърна плътно с шлифера. Отначало шосето беше пусто, но скоро мина една кола, после втора, трета и той разбра, че паническото бягство е започнало.

Градът се беше пукнал като цирей. Най-отпред бягаха избраниците, бягаха магистратите и полицията, бягаха промишлеността и търговията, бягаха съдът и данъчните власти, финансовите учреждения и народната просвета, пощата и телеграфът, бягаха златистите ризи — всички, абсолютно всички се спасяваха сред облаци от бензинова воня, сред пукотевицата на ауспусите, разрошени, агресивни, злобни и тъпи, подкупни и алчни, слугите на народа и бащите на града, сред воя на автомобилни сирени, сред истеричния стон на клаксони — ревът огласяше шосето, а гигантският цирей все бълваше ли, бълваше гной, продължаваше да се изцежда. Когато гнойта най-после секна, потече кръвта: народът се понесе в натъпкани догоре камиони, в наклонени на една страна автобуси, в претоварени малолитражки, на мотори, на колела, на каруци, пеша, превити под тежестта на вързопи, бутащи ръчни колички или просто с празни ръце; мрачни, мълчаливи и объркани, оставили някъде назад своите домове, своите дървеници, своето обикновено щастие, подредения си живот, своето минало и своето бъдеще. След народа отстъпваше армията. Бавно преминаха всъдеход с офицери, бронетранспортьор, после два камиона с войници и нашите най-добри в света походни кухни. Последна се движеше полугъсенична бронирана кола с картечници, обърнати назад.

Развиделяваше се, луната избледня, страшният квадрат се разтегна, облаците се топяха, настъпи утрото. Виктор почака петнайсетина минути, но никой вече не се появи и той излезе през портата. На асфалта се въргаляха мръсни дрипи, нечий прегазен куфар — хубав куфар е бил, по всичко личеше, че някоя важна клечка го е изпуснала, — едно колело от каруца, а малко по-нататък, на банкета, беше и самата каруца, в която имаше стар продран диван и един фикус. По средата на шосето, точно срещу вратата — самотен галош. Наоколо беше пусто. Виктор погледна към автогарата. Там вече нямаше нито една кола, нито един човек. В градините зачуруликаха птици, изгря и слънцето, което Виктор не беше виждал вече половин месец, а пък градът — няколко години. Но сега нямаше кой да го гледа. Отново се разнесе бученето на двигател и иззад завоя се показа автобус. Виктор се отдръпна на банкета. Бяха „Братята по разум“ — те преминаха покрай него, обърнали към него равнодушните си, лишени от мисъл лица. Край, помисли си. Да можех да пийна нещо. Но къде е Диана?