Читать «Куца съдба» онлайн - страница 218

Виктор му нареди да спи или да върви по дяволите. Квадрига се нацупи, дояде консервите и се настани на дивана, като се зави с мъхесто вълнено одеяло. Известно време се въртя, пъшка, мърмори апокалиптични предупреждения, а после притихна. Беше четири часът.

В четири и десет светлината примигна и угасна съвсем. Виктор се изтегна в креслото, покри се с някакви сухи парцали и също притихна; гледаше в тъмния прозорец и се ослушваше. В съня си войничето простенваше, а капналият от умора доктор хонорис кауза похъркваше. Някъде — изглежда, на автогарата — ревяха двигатели и хора с истерични гласове крещяха нещо неразбираемо. Виктор се опита да се ориентира в ситуацията и стигна до извода, че мокреците все пак са се сдърпали с генерал Пферд, изхвърлили са го от лепрозориума, твърде лекомислено са пренесли седалището си в града и си въобразяват, че щом умеят да превръщат виното във вода и да карат хората да изтръпват от ужас, ще могат да издържат и срещу съвременната армия… каква ти армия — и срещу съвременната полиция. Идиоти! Ще разрушат града и не само че те самите ще загинат, ами и хората ще оставят без покрив. И децата… Децата ще погубят, мръсниците! А защо? Какво искат? Нима отново борба за власт? Ех, вие, и се правите на суперчовеци. Виж ги ти колко са умни, колко талантливи… Същата измет сте като нас. Още един Нов ред искате да въведете, а колкото е по-нов един ред, толкова е по-лош — това вече всички го знаят. Ирма… Диана… Сепна се, напипа в тъмнината телефона, свали слушалката. Телефонът мълчеше. Пак не са могли да поделят нещо, а ние, които нямаме нужда нито от едните, нито от другите, а искаме само да ни оставят на мира, отново ще трябва да се махаме, да се тъпчем един друг, да бягаме, да се спасяваме. Или — още по-лошо — ще трябва да избираме страна, без нищо да разбираме, без нищо да знаем, като вярваме само на думите им и дори не на думите им, а дявол знае на какво… и да стреляме един в друг, и да се ядем един друг…

Обичайните мисли в обичайното русло. Хиляди пъти вече съм мислил по този начин. Свикнал съм. Още от малък съм приучен. Или ура-ура, или — я вървете всички по дяволите, на никого не вярвам. Не умеете да мислите, господин Банев, там е работата. И затова опростявате всичко. На което и да е сложно социално движение да сте се натъквали в живота си, преди всичко сте се стремили да го опростите. С помощта или на вярата, или на неверието си. А когато повярвате, стигате чак до обожание, до най-предано кучешко скимтене. Ако не вярвате обаче, сладострастно, със злъчна омраза храчите върху всички идеали — и върху лъжливите, и върху истинските. Пери Мейсън казваше: „Уликите сами по себе си не са страшни, страшно е неправилното им интерпретиране.“ Така е и с политиката. Мошениците интерпретират нещата така, както им е изгодно, а ние, наивниците, приемаме и подкрепяме готовата интерпретация. Защото не умеем, не можем и не искаме да мислим сами. А когато наивникът Банев, който в живота си не е виждал нищо друго, освен политически мошеници, започне сам да тълкува нещата, пак се насажда на пачи яйца, защото е неграмотен и не е научен да мисли истински. Затова и не може да интерпретира нещата в никаква друга терминология, освен в мошеническата. Нов свят, стар свят… и асоциация: нойе орднунг, алте орднунг.