Читать «Три години» онлайн - страница 55

Когато след полунощ приключиха сметките и Лаптев излезе на чист въздух, той беше все още под обаянието на тези цифри. Нощта беше тиха, лунна, душна; белите стени на къщите в Замоскворечието, видът на тежките затворени порти, тишината и черните сенки създаваха впечатление за някаква крепост, липсваше само часовоят с пушка. Лаптев отиде в градинката и седна на пейката до оградата, зад нея също имаше градинка. Цъфтеше песекинята. Лаптев си спомни, че и през детството му тази песекиня беше толкова грапава и висока и не беше се променила оттогава. Всяко кътче в градината и в двора му напомняше далечното минало. И в детството, както и сега през редките дървета се виждаше целият двор, облян с лунна светлина, както и сега бяха тайнствени и строги сенките, както и сега насред двора лежеше черното куче и прозорците на служителите бяха широко отворени. И всички тези спомени бяха тъжни.

Зад оградата в чуждия двор се чуха леки стъпки.

— Скъпа моя, моя мила… — прошепна мъжки глас до самата ограда, така че Лаптев чуваше дори дишането.

Ето че се целунаха. Лаптев беше убеден, че милионите и работата, която не му беше по сърце, ще му провалят живота и окончателно ще го направят роб; представяше си как постепенно ще привикне с положението си, постепенно ще влезе в ролята на глава на търговска фирма, ще започне да затъпява, да застарява и в края на краищата ще умре, както изобщо умират еснафите, гадно, скучно, навяващо тъга на околните. Но какво му пречи да захвърли и милионите, и работата и да се махне от тази градинка и двора, които ненавиждаше още от детството си?

Шепотът и целувките зад оградата го вълнуваха. Той отиде до средата на двора, разкопча ризата на гърдите си, гледайки към луната, и му се стори, че сега ще заповяда да отворят портичката, ще излезе и повече никога няма да се върне; сърцето му сладко се сви от предчувствие за свобода, той се смееше радостно и си представяше колко чудесен, поетичен и може би свят би могъл да бъде този живот…

Стоеше, не тръгваше и се питаше: „Какво ме задържа тук?“ И го беше яд и на себе си, и на това черно куче, което се търкаляше по камъните, а не отиваше в полето, в гората, където би било независимо и радостно. И на него, и на кучето им пречеше да напуснат двора очевидно едно и също нещо: навикът към принудата, към робското състояние…

На другия ден по пладне тръгна към жена си и за да не скучае, покани Ярцев. Юлия Сергеевна живееше на вила в Бутово и той не беше ходил при нея вече пет дни. Като стигнаха на гарата, приятелите наеха файтон и през целия път Ярцев пя и се възхищава на великолепното време. Вилата се намираше близо до гарата сред голям парк. В началото на главната алея, на двадесетина крачки от вратата, под стара широка топола седеше Юлия Сергеевна в очакване на гостите. Беше облечена в лека изящна светла рокля в кремав цвят, гарнирана с дантели, а в ръцете си държеше същото старо познато чадърче. Ярцев я поздрави и тръгна към вилата, откъдето се чуваха гласовете на Саша и Лида, а Лаптев седна до нея, за да поговорят за работите си.