Читать «Степ ((История на едно пътуване))» онлайн - страница 9

Песента стихна. Егорушка се помъкна към кабриолета и от нямане какво да прави пак се залови за струйката вода.

И пак се дочу протяжната песен. Пееше все същата дългокрака жена в махалата зад баира. Мъката изведнъж отново го налегна. Той престана да се занимава с тръбичката и вдигна очи нагоре. Това, което видя, бе толкова неочаквано, че се поуплаши. Над главата му на голям груб камък стоеше малко момче само по ризка, пълничко, с голям изпъкнал корем и с тънки крачета — същото, което преди стоеше край жената. С тъпо учудване и донякъде със страх, като че виждаше пред себе си призраци, то, зинало и без да мига, оглеждаше алената риза на Егорушка и кабриолета. Червеният цвят на ризата го привличаше и галеше, а кабриолетът и спящите под него хора възбуждаха любопитството му; може би то самото не беше забелязало как приятният червен цвят и любопитството му го бяха привлекли да слезе от махалата, и сега навярно се чудеше на смелостта си. Егорушка дълго го оглежда, а то — него. И двамата мълчаха и се стесняваха. След дълго мълчание Егорушка попита:

— Как те викат?

Бузите на непознатия още повече се подуха; той се притисна с гръб към камъка, изпули очи, помръдна устни и отвърна с пресипнал бас:

— Тит.

Момчетата не си казаха нито дума повече. Като помълча още малко и без да откъсва очи от Егорушка, тайнственият Тит вдигна единия си крак, напипа с пета опорна точка и се покатери на камъка; от там, като отстъпваше заднишком и гледаше в упор Егорушка, сякаш се страхуваше той да не го удари отзад, се покатери на следващия камък и се заизкачва така, докато не изчезна зад върха на хълма.

Егорушка го изпрати с очи, обгърна коленете си с ръце и клюмна глава… Горещите лъчи изгаряха тила, врата и гърба му. Жалната песен ту замираше, ту отново се дочуваше в плътния душен въздух, ручеят монотонно ромолеше, конете дъвчеха, а времето се точеше безкрайно, сякаш и то бе застинало и спряло. Като че от сутринта бяха минали вече сто години… Дали Бог не искаше Егорушка, кабриолетът и конете да замрат в този въздух и като хълмовете да се вкаменят и да останат навеки на едно място?

Момчето вдигна глава и погледна сънено пред себе си; лилавата далечина, която досега беше неподвижна, се разлюля и заедно с небето се понесе някъде още по-надалеч… Тя повлече след себе си кафявата трева, острицата и Егорушка се понесе с необикновена бързина след бягащата далечина. Някаква сила безшумно го влечеше нанякъде, а жегата и мъчителната песен го следваха по петите. Той обори глава и затвори очи…

Пръв се събуди Дениска. Нещо го беше ухапало, защото той рипна, бързо почеса рамото си и проговори:

— Пущино такава, огън да те изгори!

После се приближи до ручея, напи се и дълго се ми. Пръхтенето му и плисъкът на водата изтръгнаха Егорушка от забравата. Момчето погледна мокрото му лице, покрито с капки и едри лунички, които му придаваха сходство с мрамор, и попита: