Читать «Степ ((История на едно пътуване))» онлайн - страница 8

В същото време, когато Егорушка гледаше сънените лица, неочаквано се дочу тихо пеене. Някъде далеч пееше жена, а къде точно и в каква посока, беше трудно да се разбере. Песента, тиха, провлечена и жална, прилична на плач и едва доловима за слуха, се чуваше ту отдясно, ту отляво, ту отгоре, ту изпод земята, сякаш над степта се носеше невидим дух и пееше. Егорушка се оглеждаше и не разбираше откъде иде тази странна песен; после, като се вслуша, започна да му се струва, че пее тревата; в песента си тя, полумъртва, вече погинала, без думи, но жално и искрено убеждаваше някого, че за нищо не е виновна, че слънцето залудо я е изгорило; уверяваше, че страстно иска да живее, че е още млада и би била красива, ако не е тази суша; вина нямаше, но все пак молеше някого за прошка и се кълнеше, че й е непоносимо тежко, тъжно и жално…

Егорушка послуша, послуша и започна да му се струва, че от жалната, провлечена песен въздухът е станал по-душен, по-горещ и неподвижен… За да заглуши песента, той си затананика и като се стараеше да тропа с крака, побягна към острицата. Оттам се огледа на всички страни и откри кой пееше. До последната къща на махалата стоеше дългокрака като чапла селянка по къса долна риза и пресяваше нещо; изпод ситото й надолу по възвишението бе плъзнал бял прах. Сега беше очевидно, че пее тя. На няколко разкрача от нея неподвижно стоеше малко момче само по ризка и без шапка. Сякаш омагьосано от песента, то не помръдваше и гледаше някъде надолу, навярно алената риза на Егорушка.