Читать «Йонич» онлайн - страница 7

— Ний вървим по килим, ти вървиш и броиш — говореше Иван Петрович, като настаняваше дъщеря си в каляската, — той върви и брои… Давай! Довиждане, моля!

Тръгнаха.

— А аз вчера бях на гробищата — започна Старцев. — Колко невеликодушно и немилосърдно беше това от ваша страна…

— Вие сте били на гробищата?

— Да, бях там и ви чаках почти до два часа. Страдах…

— Ами страдайте, като не разбирате от шега.

Екатерина Ивановна, доволна, че така хитро се беше пошегувала с влюбения и че така силно я обичат, се закиска и изведнъж извика от уплаха, тъй като в същото време конете направиха остър завой, за да влязат в двора на клуба и каляската се наклони. Старцев я прегърна през кръста; изплашена, тя се притисна до него, той не се сдържа и страстно я целуна по устните, по брадичката и още по-силно я прегърна.

— Стига — каза тя сухо.

И след миг вече я нямаше в каляската, а полицейският край осветеното стълбище на клуба викаше с отвратителен глас на Пантелеймон:

— Какво спря бе, заплес? Минавай нататък!

Старцев потегли за вкъщи, но скоро се върна. Облечен в чужд фрак и с бяла корава връзка, която, кой знае защо, все стърчеше и искаше да се изхлузи от яката, в полунощ той седеше в салона на клуба и говореше на Екатерина Ивановна с увлечение:

— О, колко малко знаят онези, които никога не са обичали! Струва ми се, никой още не е описал вярно любовта и едва ли може да се опише това нежно, радостно, мъчително чувство и който го е изпитал поне веднъж, той няма да се залови да го предава с думи. Защо са тези предисловия, описания? Кому е нужно красноречие? Моята любов е безгранична. Моля ви, много ви моля — изрече накрая Старцев, — станете моя жена!

— Дмитрий Йонич — каза Екатерина Ивановна с доста сериозен израз на лицето, като помисли: — Дмитрий Йонич, много съм ви благодарна за честта, аз ви уважавам, но… — тя стана и продължи — но, извинете, да бъда ваша жена, не мога. Да говорим сериозно. Дмитрий Йонич, вие знаете, най-много в живота си обичам изкуството, аз безумно обичам, обожавам музиката, на нея съм посветила целия си живот. Искам да стана артистка, искам слава, успехи, свобода, а вие искате да продължавам да живея в този град, да продължавам този празен, безполезен живот, който ми е станал непоносим. Да се омъжа — о, не, извинете! Човек трябва да се стреми към по-висока, по-блестяща цел, а семейният живот би ме свързал навеки. Дмитрий Йонич (тя едва-едва се усмихна, понеже, като произнесе „Дмитрий Йонич“, си спомни „Алексей Феофилактич“), Дмитрий Йонич, вие сте добър, благороден, умен човек, вие сте най-добрият от всички… — на очите й се показаха сълзи — съчувствам ви от цялата си душа, но… но вие ще разберете.

И за да не заплаче, обърна се и излезе от салона.

Сърцето на Старцев престана да тупа неспокойно. Като излезе от клуба на улицата, той преди всичко махна коравата връзка и въздъхна с пълни гърди. Малко го беше срам, самолюбието му беше оскърбено — не очакваше отказ — и не му се вярваше, че всички негови мечти, страдания и надежди са го довели до такъв глупав край, също като в малка пиеса на любителски спектакъл. И му беше жал за своето чувство, за тази своя любов, толкова жал, че му идваше да заридае или с всички сили да халоса с чадъра Пантелеймон по широкия гръб.