Читать «Йонич» онлайн - страница 4

Празничен ден. Екатерина Ивановна свърши своите дълги, мъчителни екзерсиси на рояла. След това дълго седяха в трапезарията и пиеха чай и Иван Петрович разказваше нещо смешно. Но ето — звънец; трябваше да се отиде в антрето, за да се посрещне някакъв гост; Старцев се възползва от минутното объркване и каза на Екатерина Ивановна шепнешком, силно развълнуван:

— За Бога, моля ви, не ме мъчете, да отидем в градината!

Тя вдигна рамене, сякаш недоумяваше и не разбираше какво иска от нея, но стана и тръгна.

— Вие по три, по четири часа свирите на рояла — говореше той, вървейки след нея, — после седите с майка си и няма никаква възможност да поговоря с вас. Дайте ми поне четвърт час, моля ви.

Наближаваше есента и в старата градина беше тихо и тъжно и по алеите лежаха тъмни листа. Вече рано се мръкваше.

— Не съм ви виждал цяла седмица — продължаваше Старцев, — а ако знаехте какво страдание е това! Да седнем. Изслушайте ме.

И двамата имаха любимо място в градината: пейката под стария клонест клен. И сега седнаха на тази пейка.

— Какво обичате? — попита Екатерина Ивановна сухо, с делови тон.

— Не съм ви виждал цяла седмица, не съм ви чувал толкова дълго. Аз желая страстно, аз жадувам за вашия глас! Говорете.

Тя го възхищаваше със своята свежест, с наивния израз на очите и бузите си. Дори и в това, как й стоеше роклята, той виждаше нещо необикновено мило, трогателно със своята простота и наивна грация. И в същото време въпреки тази наивност тя му се струваше много умна и развита не според годините си. С нея той можеше да говори за литература, за изкуство, за каквото искаше, можеше да й се оплаква от живота, от хората, макар че понякога по време на сериозен разговор тя изведнъж, съвсем неуместно, започваше да се смее или изтичваше вкъщи. Както почти всички с-ки девойки тя четеше много (а изобщо в С. четяха доста малко и в тукашната библиотека точно така казваха, че ако не са девойките и младите евреи, по-добре да затворят библиотеката); това се харесваше безкрайно на Старцев, той с вълнение я питаше всеки път какво е чела през последните дни, и очарован слушаше, когато тя разказваше.

— Какво четохте тази седмица, откакто не сме се виждали? — запита той сега. — Говорете, моля ви.

— Четох Писемски.

— Какво именно?

— „Хиляда души“ — отговори Котик. — А колко смешно се е казвал Писемски: Алексей Феофилактич!

— Но къде отивате? — ужаси се Старцев, когато тя изведнъж стана и тръгна към къщи. — Трябва да поговоря с вас, трябва да се обясня… Постойте при мен поне пет минути! Заклевам ви!

Тя се спря, сякаш искаше да му каже нещо, после неловко пъхна в ръката му една бележка и изтича вкъщи и там отново седна на рояла.