Читать «Годеница» онлайн - страница 9

Вън валеше силен дъжд. Файтонът, с вдигнат гюрук, целият мокър, чакаше пред входа.

— Надя, няма да има място за двама ви — каза баба й, когато прислугата започна да подрежда куфарите. — И как ти се ще в такова време да го изпращаш! Я си стой вкъщи. Виж какъв дъжд!

Надя искаше да каже нещо и не можа. Ето, Саша й помогна да се качи, зави краката й с шала. Ето, и той седна до нея.

— На добър час, Саша! Господ да те благослови! — викаше от стъпалата баба й. — И да ни пишеш от Москва.

— Добре. Сбогом, бабинко!

— Да бди над теб царицата небесна!

— Ама че временце! — каза Саша.

Едва тогава Надя заплака. Сега вече знаеше със сигурност, че ще замине, а докато се сбогуваше с баба си и гледаше майка си, все още не й се вярваше. Сбогом, град! И изведнъж си спомни всичко: и Андрей, и баща му, и новата къща, и голата дама с вазата; и всичко това вече не я плашеше, не я потискаше, а беше наивно, дребно и се отдалечаваше все повече и повече. Когато седнаха във вагона и влакът тръгна, цялото минало, такова голямо и сериозно, се сви на топчица, а се разгръщаше грамадното, просторно бъдеще, което досега беше едва различимо. Дъждът трополеше по прозорците на вагона, виждаше се само зелено поле, мяркаха се телеграфни стълбове с птици по жиците и изведнъж дъхът й секна от радост: осъзна, че заминава на свобода, заминава да учи, а то е равносилно на онова, което някога, много отдавна се е наричало „да отидеш казак“. Тя се смееше и плачеше и се молеше на Бога.

— Нищо, нищо! — усмихваше се Саша. — Нищо, нищо!

Глава 6

Мина есента, след нея и зимата. Надя се беше много затъжила за майка си и баба си, мислеше за Саша. Писмата от къщи идваха спокойни, добри и като че всичко беше вече простено и забравено. През май, след изпитите, здрава, весела, взе влака за дома, но слезе в Москва, за да се види със Саша. Той си беше същият като миналото лято: брадат, рошав и все с онзи сюртук и ленените панталони, очите му все така големи и прекрасни; изглеждаше болнав, измъчен, бе се състарил, отслабнал и все покашлюваше. И, кой знае защо, й се стори невзрачен, провинциален.

— Боже мой, Надя пристигнала! — весело се засмя той. — Мила моя, пиленцето ми!

Поседяха в литографията, където беше задимено и силно, до задушаване миришеше на туш и бои; после отидоха в неговата стая — и тук беше задимено, непочиствано; на масата до изстиналия самовар имаше нащърбена чиния с някаква потъмняла хартийка и навсякъде — по масата, по пода — умрели мухи. И тук по всичко личеше, че Саша не беше уредил личния си живот, караше, както дойде, напълно пренебрегваше удобствата и ако някой му заговореше за неговото лично щастие, за неговия личен живот, за любов към него, нищо нямаше да разбере и само щеше да се засмее.

— Всичко мина благополучно — разказваше припряно Надя. — През есента мама идва при мен в Петербург, разправя, че баба не ми се сърди, а само често влизала в моята стая и прекръствала стените.