Читать «Френско грозде» онлайн - страница 7

Заминах си от братовото имение рано сутринта и оттогава ми е непоносимо да дохождам в града. Гнети ме тишината и спокойствието, страхувам се да гледам към прозорците, понеже за мен сега няма по-тежка гледка от някое щастливо семейство, което е насядало край масата и пие чай. Аз съм вече стар и не ме бива за борба, неспособен съм дори да мразя. Само скърбя душевно, дразня се, ядосвам се, нощем главата ми се пръска от мисли и не мога да спя… Ех, да бях млад!

Иван Иванич развълнувано прекоси стаята и повтори:

— Да бях млад!

Изведнъж се приближи до Альохин и взе да му стиска ту едната, ту другата ръка.

— Павел Константинич — продума той с умоляващ глас, — не се успокоявайте, не давайте да ви приспят! Докато сте млад, силен, бодър, не се уморявайте да вършите добро! Щастие няма и не трябва да го има, а ако има в живота смисъл и цел, този смисъл и тази цел съвсем не са в нашето щастие, а в нещо по-разумно и голямо. Вършете добро!

И всичко това Иван Иванич изрече с такава жалка, умолителна усмивка, сякаш молеше нещо лично за себе си.

После и тримата седяха в креслата в различни краища на гостната и мълчаха. Разказът на Иван Иванич не задоволи нито Буркин, нито Альохин. Когато от златните рамки гледат генерали и дами, които в здрача ти се струват като живи, не ти се слушат приказки за някакъв си несретен чиновник, който ял френско грозде. Кой знае защо, ти се иска да говориш и да слушаш за изтънчени хора, за жени. И това, че те седяха в гостната, дето всичко — и полилеят в калъф, и креслата, и килимите под краката — говореше, че някога тук са ходили, седели са, пили са чай същите тези хора, които гледат сега от рамките, и това, че сега тук безшумно стъпваше хубавата Пелагея — това бе по-хубаво от всякакъв разказ.

На Альохин много му се спеше; стопанските работи го бяха вдигнали рано, още преди три часа, и сега очите му се затваряха, но се боеше да не би гостите да разкажат без него нещо интересно и не се прибираше да спи. Умно ли беше, справедливо ли беше това, което току-що говори Иван Иванич, той дори не мислеше; гостите му не говореха нито за булгура, нито за сеното, нито за катрана, а за нещо, което нямаше пряко отношение към живота му, и той беше доволен, и искаше да продължават …

— Време е обаче да спим — каза Буркин, като ставаше. — Позволете да ви пожелая лека нощ.

Альохин се сбогува и се прибра долу, а гостите останаха на горния етаж. Дадоха им за нощуване една голяма стая с два стари дървени кревата, украсени с резба, а в ъгъла имаше едно разпятие от слонова кост; от леглата, широки и прохладни, които беше застилала хубавата Пелагея, приятно лъхаше на чисто бельо.

Иван Иванич мълчаливо се съблече и си легна.

— Господи, прости нас грешните! — продума той и се зави презглава.