Читать «Френско грозде» онлайн - страница 5

Прегърнахме се, изхлипахме и от радост, и от тъжната мисъл, че някога бяхме млади, а сега и двамата сме побелели и иде ред да мрем. Той се облече и ме поведе да ми показва имението си.

— Е, как я караш, как си? — питам аз.

— Ами, добре, слава богу, добре съм.

Това не беше вече някогашният плах несретен чиновник, а истински чифликчия, господар. Беше вече пуснал корен тука, свикнал беше и му беше харесало; ядеше по много, изтягаше се в банята, дебелееше, беше се вече съдил с общината и с двете фабрики и много се обиждаше, когато селяните не му викаха „ваше високоблагородие“. И за душата си се грижеше сериозно, по господарски, и добрите дела ги правеше не току-тъй, ами с тежест. А какви му бяха добрите дела? Лекуваше селяните от всички болести със сода и рициново масло и на имения си ден отслужваше сред селото благодарствен молебен, а после черпеше — половин ведро ракия; смяташе, че така е редно. Ах, тези ужасни половин ведра! Днес дебелият чифликчия мъкне селяните при земския началник, че добитъкът им му направил пакости, а утре в тържествения ден им изнася половин ведро ракия, а те пият и викат „ура“, и пияни му се кланят до земята. Промяната на живота, пълният стомах, безделието развиват у русина най-безочливо самомнение. Николай Иванич, който на времето в казьонната палата не смееше да има собствени възгледи дори лично за себе си, сега изричаше само истини, и то с такъв тон, сякаш беше министър: „Образованието е необходимо, но за народа е преждевременно.“ „Телесните наказания изобщо са вредни, но в някои случаи са полезни и необходими.“

— Аз познавам хората И зная да се отнасям с тях — говореше той. — Хората ме обичат. Стига само пръста да мръдна, и хората ще направят заради мене всичко, каквото поискам.

И всичко това, забележете, се казва с умна, добродушна усмивка. Той най-малко двадесет пъти повтори: „Ние, дворяните“, „Аз, като дворянин“; очевидно вече не помнеше, че дядо ни беше мужик, а баща ни — войник. Дори фамилията — Чимша-Хималайски, всъщност една безсмислица, сега му се струваше звучна, знатна много приятна.

Но работата не е за него, а за самия мене. Искам ви разкажа каква промяна настъпи у мене през малкото часове, които прекарах в неговото имение. Вечерта, като пиехме чая, готвачката донесе на масата пълна чиния френско грозде. Не беше купувано, а свое, собствено френско грозде, първото набрано, откакто бяха посадени храстите. Николай Иванич се засмя и около минута гледа френското грозде мълчалив, със сълзи на очите, от вълнение не можеше да говори, след това сложи в устата си едно зрънце, погледна ме с тържеството на дете, което най-после е получило любимата си играчка, и каза:

— Колко е вкусно!

И лакомо ядеше и все повтаряше:

— Ах, колко е вкусно! Опитай!

Беше кораво и кисело, но както казва Пушкин: „Възвишаващата ни лъжа ни е по-скъпа от забулената истина.“ Виждах един щастлив човек, чиято заветна мечта се беше осъществила толкова очевидно, който беше постигнал целта в живота си, получил беше онова, което искаше, беше доволен от съдбата си, от самия себе си. В моите мисли за човешкото щастие, не знам защо, винаги е имало нещо тъжно, а сега, при вида а този щастлив човек, ме овладя тежко чувство, близко до отчаяние. Особено тежко беше през нощта. Постлаха ми в стаята до спалнята на брат ми и чувах как той не спеше, а постоянно ставаше, отиваше до чинията с френското грозде и вземаше по някое зрънце. Мислех си: всъщност колко много са доволните, щастливите хора! Каква съкрушителна сила е това! Погледнете го този живот: безочливост и безделие на силните, невежество и скотщина на слабите, навред невъзможна бедност, тесногръдие, израждане, пиянство, лицемерие, лъжа … Същевременно във всеки дом и на улиците — тишина, спокойствие; от петдесетте хиляди жители на града нито един да се провикне, да се възмути гласно. Виждаме тези, които отиват на пазара за провизии, денем ядат, нощем спят, говорят глупостите си, женят се, стареят, благодушно мъкнат на гробищата покойниците си; но не виждаме и не чуваме онези, които страдат, и онова, страшното в живота, става някъде зад кулисите. Всичко е тихо, спокойно, протестира само нямата статистика: толкова и толкова полудели, толкова и толкова ведра водка изпити, толкова и толкова деца умрели от недояждане… И такъв ред очевидно е нужен; очевидно щастливият се чувства добре само защото нещастните носят своето бреме мълчаливо и без това мълчание щастието би било невъзможно. Това е обща хипотеза. Трябва зад вратата на всеки доволен и щастлив човек да стои някой с чукче в ръка и постоянно да напомня с чукането си, че има нещастни, че колкото и да е щастлив, животът рано или късно ще му покаже ноктите си, ще го сполети беда — болест, бедност, загуби, и никой няма да го види и да го чуе, както сега той не вижда и не чува другите. Но човек с чукче няма, щастливият си живее и дребните житейски грижи едва го докосват, както вятърът трепетликата — и всичко е благополучно.